ЗАХАРИЯ

ЗАХАРИЯ

 

Камбаните удариха тежко и отчетливо. На празник. Звънът им близна покрива на часовниковата кула, подплаши накокошинените гълъби и освободен полетя над тревненската долина. От утробата се откъсна този звук. От един път. Трептящ и звънък, ясен и ликуващ. От утробата на светата църква. Звън като плач на новородено. Звън повеляващ на целия град, че е празник. Димитровден.
Вътре в храма – иконите, смирени и мълчаливи, с ореол от бели хризантеми, бяха потънали в очакване на молитва и покаяние. В тайнствения полумрак на църквата “Св. Архангел Михаил” пламъчетата на многобройните вощеници потрепваха по лицата им, пълзяха нестройно и плахо със себеизгарящата страст да омекотят за миг строгите черти на светците.
Църквата беше изпълнена с хора. Мъжете, облечени с бели кенарени ризи, сетрета с гайтани или прости шаячни аби, с големи овчи калпаци, накичени с късни есенни цветя. Жените, гордо изправили глави, накичени със сокаи, с трептящи „смочéта“ от двете страни на сокаените шевици, стигащи чак до шарените вълнени чорапи. Прочелниците и герданите от сребро ритмично потрепваха при всяка стъпка. Повечето бяха облечени с тъкани елеци, пристегнати в кръста със сребърни чапрази. Майсторите – дюлгери, зографи и марангози (дърворезбари), стояха в източния край на църковния двор до чимширите. Върху белите им ризи грееха шевиците на кенарени кърпи, метнати през раменете им като дарове за сватба. Венци от бръшлян и бели хризантеми обрамчваха здравите и загорели от труд и слънце вратове. Такъв беше обичаят в Трявна. На завърналите се от гурбет мъже, жените даряваха кърпи и ги окичваха с цветя. Радостта от завръщането им беше голяма. От страни до входа на черквата бяха застанали тревненските чорбаджии, облечени с дълги вълнени сюртуци, обточени с лисичи кожи, на главите с алени фесове и в ръце с божигробски броеници. Сред тях изпъкваше високата и стройна фигура на Хаджи Генчо, който от дълбок кемер вадеше муска с розово масло и капваше в белите калайдисани менчета, с които свещениците ръсеха за здраве.

Захария се суетеше в църковния двор. Спираше при жените на майсторите да им честити празника и завръщането на мъжете им. Беше задянала осеммесечното бебе в цедилката на гърба си и то спеше несмущавано от всеобщата глъч и суетния. Най-накрая тя се престраши и се отправи в оная част на църковния двор, в която спокойно и тихо разговаряха, завърналите се от гурбет мъже:

— Добре сте ми дошли, майстори. Да ви е честит празникът. Какво казвате за моя Цаньо? Останал и тази година да работи? Голяма била църквата дето строял?!

Майсторите притихнаха и смутено наведоха глави. Напред излезе Богдан Попвитанов – най-старият в групата.

—Не е църква, Цаньовице, а голяма сграда от камък и дърво. Складове за жито строи в Абисиния. Заръча много поздрави за теб и близките.

След като направи малка пауза, несвикнал с лъжата, майсторът изправи глава, погледна жената в очите и пристъпи към нея:

—Малко пари сме ти събрали. На него не му платиха, но ние ще ти дадем от нашата плата. Пък после….ще се оправим.

—Сполай, бате Богдане. Сполай ви на всички. Добри хора сте, но не за парите питам. За Цаньо ми е мъчно. Ей така да го погледна, да му се порадвам. И аз като другите дар да му дам и цвете.
Захария бързо се обърна и потъна сред другите жени, за да не видят влагата в очите и. На “уста” Попвитанов му се сви сърцето. Мразеше лъжата, не бе свикнал с нея. Но като гледаше сияйните и искрящи очи на Захария, пълни с вяра и очакване пророни след нея:

—Ще се върне. Ще си дойде твоя Цаньо. Ще довърши градежа и ще си дойде в Трявна.
Камбаните удариха отново за трети път. Всички притихнаха в църковния двор и обърнаха глави към малката врата на църквата. От там вече излизаха свещениците и дяконите с хоругвите и дървените кръстове. Един подир друг, те изправяха символите на вярата, подреждаха се в стройни редици и бавно се отправяха към долния мост и пътя за Белновръх. След тях нестройно тръгна и събралото се множество. Жените чевръсто и забързано се кръстеха, като навеждаха съсухрените си тела до земята. Пъстрата група на майсторите се нареди непосредствено след хоругвите със светците. Те целуваха дървените кръстове, достолепно се прекръстваха и бавно поемаха с тържествената процесия. Хорската змия се изви по калдъръма, на места побелял от сутрешния скреж. Множеството пристъпваше с чувството за нещо тайнствено и мистично, за нещо хубаво и свято, кътано в най-свидните долапи на сърцето и съзнанието. Това кълбо от чувства и радости, бавно се разплиташе, малко плахо, но неудържимо ги втъкаваше всичките – майстори, селяни, първенци, овчари, зографи, занаятчии, чорбаджии, в радостта и величието на празника – Димитровден. Прииждаха все нови и нови люде. От някъде писна гайда. Два кавала и гъдулка побързаха да се присламчат с хороводен ритъм. Но под неодобрителните погледи на свещениците, множеството ги избута в края на шарената процесия.

Гората отстрани на пътя, беше притихнала в очакване на зимата. Цяла есен се беше съпротивлявала с всичките си багри и красоти, разлистени в короните на дърветата. Сега, уморена, очакваше страстната прегръдка на зимата, готова да сподели топлината си, закътана в най-тайните и девствени скути. Да се отдаде на дивото обладаване на стихиите, ледения вятър, снежните вихрушки и дълбокият сковаващ мраз. Но сега все още беше времето на ухажването, нежно и страстно, докосващо и възбуждащо с последните слънчеви лъчи, с нежната феерия на дантелите от скреж, посребрили върховете. Тънкия лед в крайчеца на тревненската река бе напукан като вените на човешка ръка. Чудо. Чудо на несретницата природа, което сега никой не забелязваше, а тя с любов и грижа ни подсещаше за наближаващата ледена прегръдка.

Множеството, което вървеше по каменистия път, не обръщаше внимание на природните чудесии. То беше обзето от едно радостно и светло чувство на един завършек и на едно ново начало. Края на усилната полска работа и началото на зимните празници. Пристигналите от гурбет близки, допълнително разнежваха душите и създаваха чувството за празник. Селяните усилено изкачваха височината към Белновръх и Елова могила. От колибите и прихлупените селски къщи постоянно излизаха хора и се вливаха в шарената върволица. Павурчетата с ракия и дървените бъклици с вино, бързо минаваха от ръка в ръка, като допълнително допринасяха за хубавото настроение и шумната глъч. Целта на тази шарена и пълзяща змия, която все повече приличаше на огнедишащ змей, беше голямата поляна над колибите Малки и Големи Станчевци. Там всяка година от незапомнени времена се празнуваше Димитровден с курбан и водосвет. Неусетно множеството бе изкачило стръмния рид и сега се разстилаше върху платото на Елова могила. От тук се разкриваше широка гледка към дряновските скали и Килифаревските възвишения, а в хубав и слънчев ден се виждаха и хълмовете на Търновград и последващата равнина към Дунава. Стройният ред на шествието се наруши. Последните с бърз ход изпревариха останалите и се изравниха с хоругвите. Възбудата и нетърпението беше обзела всички. Някои вече тичаха към поляната с наредените казани с врящ курбан. Обърканите дякони с хоругвите в ръце, отчаяно се оглеждаха, не знаейки какво да правят в настъпилата суматоха, опуснаха ръце и хоругви и с бързи стъпки последваха множеството. Рисунките на различните великомъченици и светци се разбъркаха. Нестройно се полюшваха и приведени напред се понесоха от прииждащото множество. От седемте казана с курбан се разнасяше приятна миризма на варено месо, девесил , джоджен и мента. Захария отиде до големия чаталест дъб, където бяха изправени хоругвите, раздяна вълнотъканата цедилка и сръчно я завърза за двата клона, които бяха най-близко до огъня. Гушна сина си и тихо се затули, за да го накърми. След като го нахрани, Захария нежно го положи в цедилката, която сега се бе превърнала в люлка. Погледна го мило и въздъхна. Така и се искаше и тя да се хване на хорото. Да поиграе, да се посмее и да отпусне душата си. Но нещо я душеше. Притискаше гърдите ú, сковаваше краката ú. Мъката, че и тази година остана сама я караше да се чувства различна, като болна, като чумава, да страни от всички и да се затваря в себе си. Беше останало само детето ú . То беше всичко за нея –реалност и надежда, упование и блян. То осмисляше дните ú и я караше да продължи. В средата на поляната се виеха хорáта. Няколко кръга от играещи ту се събираха навътре, после лудо и неудържимо се отваряха навън и пулсираха като гигантска зеница, като огромно око, което се свива и разширява, за да обхване всичко. И поляната, и планината, и света. Да забрави мъката и неволите. Да се завърти, да се пречисти и да полети там, към висинето. Да се разтвори в трепкащата от студа синева и да бъде щастливо поне днес на Димитровден.

Първия писък се разнесе в горния край на поляната до пътя – Бягайте! Кърджалиите идат!…Даалиите!
Отгоре вече тичаха през глава обезумели люде. В миг гайдарят спря да свири. Ручилото тежко изхриптя като ранено животно. Настъпи тишина. Хорото спря. Всички стояха като вцепенени с извърнати глави към пътя. Там вече се появяваха първите конници и грозните им сенки надвиснаха над поляната.
Колоната от кърджалии наброяваше около стотина разбойника. Отпред яздеше напет арнаутин. Изправената му снага беше окичена с барутници, ятагани и пищови, чиито посребрени дръжки зловещо проблясваха. Черният ат на главатаря, с побелели от пот гърди, намираше сили да се разиграе, да избърза десетина крачки напред и после свил глава, подчинен на волята на господаря си, да се върне назад. Разбойническата шайка бе събирана от кол и от въже. Черкези, арнаути, гръцки и български конекрадци и убийци, избягали от закона и превърнали се в страшилище за хората. Главатарят им – потурнак от албанските села, беше разплакал и разсипал много градове и села от двете страни на Балкана. Сега натоварени с плячка, кърджалиите се отправяха към пещерите в Дряновско. Там от години заравяха или криеха в големи дупки заграбеното от мирното население. В средата на кервана, тежко пристъпваха седем мулета, натоварени с козиняви чували и плетени кошове, покрити с тъкани черги. Сега, уморени от безчинства и грабежи, натежали от плячка и чутовен грях, те бавно следваха пътя през Малки Станчевци към Дряново.

Вълната от бягащи, падащи, газещи хора приближи в миг. Тя взриви хорото, то се пръсна и всички продължиха лудешкия бяг надолу към гората. Там в дъното на дерето, чернееха първите дървета, които бяха тяхното спасение. Крясъците, писъците и олелията ставаха непоносими. Самотни деца ревяха с глас, търсейки родителите си. Някои бяха събаряни от тичащата тълпа, други бяха повличани надолу към дерето. Роднини се търсеха и викаха с дрезгави гласове. Повечето се хлъзгаха по заскрежената трева, търкаляха се, опитваха се да станат, протягаха ръце, като търсеха опора и спасение в нищото, което ги поглъщаше, засмукваше ги надолу и ги превръщаше в обезумели животни. По-старите бяха преживели двете нападения на кърджалиите над Трявна. С очите си бяха видели кланетата, палежите, насилието и смъртта. Младите бяха чули разказите за тези времена. И страхът, и ужасът у тях бяха по-големи. Този страх пулсираше в главите, бучеше в ушите, караше телата да се мятат в лудешкия танц на спасението и себичното оцеляване.
Първите потънаха в началото на гората. Там в дълбоките дебри бяха селата Вълковци, Попрайковци, Урвата, и Големи Станчевци. С изранени от драките лица, с изпокъсани дрехи те не спираха да вървят, все по – навътре в най-големите гъсталаци. Като диви зверове там те търсеха своето спасение, оцеляване и живот.
Писъкът проехтя в горската тишина и накара всички да настръхнат.
—Детето ми! Детенцето ми! – този вопъл се изтръгна от гърдите на Захария, която бързайки със своите съселяни се сети за забравеното дете в люлката, вързана за двата клона. Тя като обезумяла се втурна обратно. Разбута всички и започна да се катери по ската. Хлъзгаше се и падаше. Шумата и изсъхналите клони се откъртваха под нея, но тя ги загребваше с ръце, забиваше пръсти и се изтласкваше нагоре към върха. След нея се спуснаха няколко мъже, като я молеха да не отива там, защото кърджалиите ще убият и нея и детето, ще намерят и тях. Но Захария не ги чуваше, тя отиваше да спаси най-съкровеното, което имаше и нямаше сила, която да я спре. Би се изправила пред всички разбойници на света. Майчинският инстинкт и любов бяха по-силни от чувството ú за самосъхранение. Нейният живот нямаше смисъл без детето и тя беше готова да се бори с всички сили за него. С нечовешки усилия се изкачваше нагоре по ската и вече бе останала сама. Само разкървавените и ръце бележеха пътя на нейното възвисяване. Вече нямаше сили. Протяжното виене се бе превърнало в хлипане, в тежки хрипове, които се откъсваха от гърдите ú при всяка стъпка нагоре по склона. Забрадката ú отдавна я нямаше на главата и разпилените ú коси се влачеха пред нея потънали в кал, скреж и листа.

***

Кърсердаринът изви врата на врания кон и го насочи към опустялата поляна. Там сред утъпканата трева бяха разхвърляни кенарени кърпи, цървули, потрошени дървени лъжици, а бакърени сахани с разлят курбан, синееха като извадени човешки очи по разкаляната поляна. Арнаутинът спря до големия горун с изправените на него хоругви. Огледа полупразните казани с курбан и погледа му се спря на отец Тихол. Той единствен беше останал сам до дървото, може би да опази светците и хоругвите или спящото в люлката детенце.
—Папаз, каква е тая гюрултия? Раята няма ли работа, та по цял ден хора играят и се веселят?

—Празник е днес, ага. Курбан струваме – с треперещ глас отговори свещеника.
—Празник казваш….и какъв е тоя празник, че такъв голям масраф правите?
—Димитровден е. Ей на този светец е ден. Него почитаме, ага. -Турчинът присви очи и бавно огледа изправените хоругви със светците. Изплю се и кафявата храчка от сдъвкания тютюн полепна по горещите камъни на огнището.
—Светец казваш, папаз. И ти вярваш ли в него?
—Вярвам преко всичко на тоя свят. Аз вярвам в него и Бога.
—И като вярваш в него и му се молиш, мислиш ли, че сега той ще ти спаси живота?- Ехидна усмивка се плъзна невидимо под надвисналите мустаци на главатаря, ръцете му тежко се положиха върху дръжките на оръжията.
—Моят живот, ага, е нищо. Той не принадлежи нито на мен, нито на теб, нито на никого. Аз съм го обрекъл на вярата си и на Бога.
Гласът на Отец Тихол укрепна, очите му загоряха и за първи път той не изпита страх от смъртта.
—Много кръв съм пролял, гяур. Много смърт съм видял и след нея не остава нищо. Освен белите ви кости, които ги глозгат враните. След смъртта няма нищо. Всичко свършва.

—Освен кости и плът, ага, ние имаме и души и в тях носим вярата, и в тях е силата ни. Сега ти можеш да ни посечеш, но утре тия хора дето избягаха от теб, ще запалят свещ за мен и ще благославят. И не за белите ми кости, а за вярата ми и любовта ми към тях и Бог. Пък утре ако е рекъл пак той и аз мога да бъда на тия хоругви зад мен. И ти днес да създадеш един великомъченик и светец.

—Вааай, Аллах…Светец искаш да ставаш, хората обичаш…и къде са сега твоите хора да те спасят? Теб и тия другите, които висят на пръта?! Избягаха като страхливци и ви зарязаха и вас и вярата си, и твоя Бог.
—Народа бавно зрее, ага, като курбана пред теб. Бавно къкре, но като стане готов, като почувства силата си е страшен. Ще се изправи и ще възкръсне.
—Да свършваме, папаз, че път ме чака. От вас никога няма да стане народ. Видял съм ви как се предавате, как пълзите в краката ми и се молите за живота си. Как се радвате на запалената къща на комшията и на избитата челяд. И сега тук бяхте над хиляда човека. По едно дърво да бяхте взели, по един камък, щяхте да ни спрете. Но страха живее във вас, той е в кръвта ви, завладял ви е и се предава от поколение на поколение. Вие сте роби и раждате роби, и недей да лъжеш себе си и тая пасмина, на която казваш народ. И след хиляда години пак ще сте същите. Ако не ние, други ще ви режат главите, ще ви обират парите и вие ще мълчите. – арнаутинът се наведе над гривата на коня си и впи змийските си очи в отеца.
—Аз от теб светец няма да правя, папаз – изтегли рязко ятагана си и сръчка коня към него. Тогава видя вързаната люлка между двата клона, приближи я. С ятагана разгърна притворения вълнен плат. Вътре кротко спеше малкият Боян, затоплен от огъня, зачервил бузки, той сладко премляскваше и се усмихваше в съня си. Главатаря се приближи към отец Тихол. Гърдите на коня буквално опряха в патрахила и парата от ноздрите му обгърна посивялата брада. Попът инстинктивно разпери ръце, навярно за да запази светците зад себе си или спящото в люлката дете. Острието на ятагана студено проблесна. Еничаринът бутна килимявката от главата му, и прокара хладното желязо през косата, бузата, надолу през рамото, до сърцето.
—Народ казваш, папаз? Какъв народ сте, да си забравяте децата? Да не се борите за тях? Ако трябва да умрете тук. Тези деца утре ще ви презират и ще бъдат с нас – силните и богатите. И така ден след ден, година след година, век след век ще се затриете. Ще остане само покорната рая със заешкия страх и овчето търпение. И тази рая ще предаде и теб, и твоя Бог, папаз.
Даалията се изправи на стремената, вдигна ятагана и като се обърна даде знак. Двайсетина от конниците се спуснаха към него, обградиха дървото с гологлавия отец и извадиха ятаганите си.

***

Най-накрая Захария стигна края на поляната. Лъхна я миризмата на изгоряло платно и месо. Мисълта, която я разкъса бе, че са изгорили детето ú заедно с люлката. Тази мисъл я прободе с безброй трески, като тези, които се забиваха в ръцете и нозете и, но сега те бяха от вътре навън. Запалиха тялото ú, ума ú , обзе я див прилив на сили и тя разчорлена, с изпокъсани дрехи, като привидение, като сянка, затича към високия дъб в средата на поляната.
Люлката беше там. Тежко се полюшваше между клоните на дървото. Захария се спусна с протегнати ръце и с трескави пръсти разтвори краищата на пъстрата цедилка. Детето го нямаше. Люлката беше пълна със златни пари. Те звънко издрънчаха и на нея и се стори, че това е плача на детето ú. Зарови мръсните си и разкъсани ръце в златото, започна трескаво да търси. Люлката се скъса и парите глухо си изсипаха на земята. Чак сега тя се огледа наоколо. Големите казани с курбана ги нямаше. В огнищата бавно догаряха дръжките на хоругвите и месото от обърнатите бакъри. Отец Тихол беше завързан за дървото и дългата му бяла риза бе опръскана с блажния курбан. Краката му бяха покрити с горещо месо и върху тях бе сложена килимявката на попа пълна с жълтици.
—Отче, къде ми е детето? – Захария бе застанала право срещу отеца и го гледаше в упор. Между нея и него стоеше килимявката, напълнена със злато.
—Не знам, дъще. Кърджалиите го взеха.
—Как така го взеха? Ти защо го даде? Защо не се бори за него? – почти проплака майката. Отецът оброни глава на гърдите си и затвори очи.
—Кажи, отче! Защо ти си жив, а моят Боян го няма? И за какво са тия пари? За какво ти платиха? Детето ми ли продаде? – Отеца бавно вдигна глава.
—Не знам дъще. И аз самият не знам.
—Как да не знаеш? На предателите плащат. На тия дето предават народа си. Ти си ни предал! Ти си казал на разбойниците за курбана и за хорото!!! Ти си ги довел тук!!! – Обезумялата Захария, вдигна ръце и заотстъпва назад. Краката и пристъпиха в горещите въглени на огнището. Там до преди малко бяха горели хоругвите на светците с патрахила и одеждите на свещеника.
—Боже мой, Исусе Христе, помогни ми, смили се над мен, запази детето ми живо. Майко Богородичке, моля те върни ми го, върни го жив и здрав, моля те майчице. С вдигнати нагоре ръце, с разрошена пред лицето си коса, през която проблясваха разширените и зеници, Захария пристъпваше върху посивелите въглени, разбъркваше ги и бавно потъваше в един свой свят между небето и земята, между радостта и мъката, между безумната обич и смъртта – залутан и объркан. Душата и търсеше своя път – останала без път, своята вяра – останала без вяра, своето пречистване, въздигане и упокоение…

***

Захария не прежали детето си. Малко след Гергьовден загуби разсъдъка си и подир още една година се удави в яза на Тотювата воденица до село Стремци. Мъжът ú – майстор Цаньо, създаде свое семейство в Абисиния и така и не се върна повече в Трявна. Отец Тихол не преживя срама и преди Великден се обеси на камбанарията в църквата. С парите оставени от кърджалиите се започна строежа на новата черква „Свети Георги“ в северния край на Трявна, и след време се довърши. Легендите разказват, че кърджалиите взели казаните от курбана за да заровят с тях заграбеното богатство. И днес още иманярите продължават да го търсят по околните поляни и пещери.

***

Пак е Димитровден. Гората тайнствено мълчи в очакване на зимната прегръдка. Малките шарени птичета подскачат в побелелите от скреж глогове. Над чешмата в с. Малки Станчевци стои млад мъж. Аленият фес изпъква на фона на побелялата гора. Облечен е по европейски – с редингот, прав панталон и черно- бели гамаши. В ръцете си, обути с черни ръкавици, държи бастун със сребърна дръжка във формата на конска глава. Това е Керим Муса, или малкият Боян, взет от кърджалиите преди 25 години. Превърнал се в слабост на кърджалийския главатар, той го обучи, изучи и му даде много пари. Но душата му се насити на кръв, грабежи и безчинства, пък и все го теглеше към родната земя. Чак сега един от разбойниците – българин от Габрово му разказа от къде е взет. Той не губи време и побърза да се прибере в родната Трявна, в неговото село Малки Станчевци. Точно тук, над селото, където стои сега Боян Цаньов, след две години ще построи Бояновият Хан. Но това е по-после. Сега не можеше да го види от двете сълзи, които пълнеха очите му и се стичаха по закоравялото му и грубо лице.

Другите ни разкази                            

Вашият коментар