Пеперудни

Ограбени от своите слабости и безверие, гневим се, мразим нашите алчни предци и съвременници. Прекалено горди сме, за да признаем, че и ние робуваме на вещите, че и ние бихме се считали за прави на тяхно място.
Къде е границата? Между грешно и правилно, между съдба и избор, между рационално и мистично, материално и духовно?
Относителна ли е истината?
Тихо вярваме, че ще има възмездие от Бог, природата или просто кръговрата на живота.

Пеперудни

„Пеперуда се мяташе,

с бъзето си ляташе.

Дай, Боже дъжд,

да се роди ръж…“

  • Тате, виж ме, нали съм хубава? – дядо Райко положи сърпа и паламарката върху непълната ръкойка, хвана с ръце превития кръст, като че искаше да го изправи и бавно извърна глава към чуруликащия глас пред него. Васила, най-малката му дъщеря стоеше боса върху напуканата земя и порязаните житни стъбла се провираха между пръстите на краката й. На главата си беше нахлузила венец от синчец, мащерка, дребни маргаритки и други малки и големи цветлета, които беше успяла да набере в гората. Под този нестроен и рошав венец, кацнал като голяма и цветна къделя върху русата глава изтичаха две дебели плитки, които при всяко завъртане се кръстосваха, пресичаха и превръщаха в чудновати фигури. Зачервените от горещината бузи пръскаха моминска руменина, която се опитваше да стигне до капчиците пот, притаени в бледия мъх над устните. На гърдите си Васила беше окичила венец от житни класове, като в тях се преплитаха круши дивачки и дребни, зачервели ябълки. За миг на стария човек му се стори, че в този златен гердан проблясват кехлибарени топки и червени скъпоценни камъни. Хубава беше неговата Васила, една от най-хубавите моми в селото.
  • Хей, лудетино!!! За вода те пратих по пладне, а ти с месечината се връщаш!?
  • Брей, тате…Забравих стомната при извора… – девойката рязко подскочи, завъртя се, белите ръкави на ризата се разпериха като криле на пеперуда, ръцете й притиснаха към главата дъхавия венец и всичко се завъртя надолу по склона. Само двете плитки се опитваха да догонят този вихър, този лудешки танц от боси крака, кенарена риза, ожънати житни стъбла, посипани с кехлибара на падащите круши и скъпоценностите на разпилените диви ябълки.
  • Дъще, стой! Не отивай при извора! При оброчището…Нали знаеш, че след залез жени там не ходят!? Васила, чуваш ли? Върни се! – дядо Райко неусетно беше притичал до края на неожънатата нива и с трескави очи търсеше дъщеря си. Надолу по склона, по пътеката, която се промушваше в горския пущинак нямаше никой. Само ехото донесе далечен, приглушен и отекващ глас „Не ме е страх…страх…страх…“

Селото се намираше на южния скат под Елова могила. Двадесетината къщи бяха разхвърляни около стария път от Габрово, през Трявна за Дряново. Някога тук са се заселили петима попове от Килифарево, избягали от турските зверства и опожарените църкви. Те дали името на селото – Поповци. Дядо Райко беше наследник на един от тези родове. Многобройните имоти на поп Миньо Райков с времето бяха разделени между наследниците и за него бяха останали няколко тесни и дълги ниви горе, на бърдото. Нивата, която днес дожънваше опираше досами гората и като че ли беше притисната от вековните буки от една страна, а от друга – с тесните и дълги братови ниви, засети с овес, ечемик и картофи. От нейния край започваше гората и се спускаше надолу по склона към усойното. В края на малката падина се намираше „Святото място“. Място, обрасло с много цветя, здравец и лалета. Високите дървета щедро даряваха прохлада с гъстите си сенки и приканваха за почивка и отмора. В дъното на оврага растеше голям и клонест горун. Някога малък, сега той беше на около четиристотин години. До него имаше вековен орех, наклонен към центъра на светилището като закрилник и пазител на извора, бликащ от корените му. Всичко това придаваше на мястото тайнственост и мистичност и оправдано се наричаше „Святото място“. То обединяваше в едно християнските и езически обичаи, в него витаеше усещането за суеверие и обредност, сливането на хорските чувства и страхове, преплетени в едно – страхопочитание и празничност. Открай време тук се правеха курбани за Петровден и Димитровден, Архангеловден и Великден. Мало и голямо в село Поповци знаеха, че там не може да се ходи и минава. Можеш да отидеш по светло, да си налееш студена вода и да отпочинеш, но ако замръкнеш или минеш с колата по тъмно тя ще се счупи, хората и добитъкът ще се разболеят и впоследствие ще умрат. Немислимо било да мине жена. Тя щяла да бъде одухотворена от змея, който обикалял постоянно тъдява. Не било възможно да минава и лехуса жена (която скоро е родила, кърмачка). Веднага се случвало нещастие, безпокоели се духовете и самодивите и наказвали не само този, който е минавал, а и цялото селище.

Не беше капвала капка дъжд повече от два месеца. Земята се беше спекла и напукала като петата на огромен исполин, притиснал с нея мъката на хората и тяхната орисия. При всеки слаб повей на вятъра класовете се ронеха, зърното се разпиляваше и попиваше в изпръхналата земя като златен дъжд. Дърветата посърнаха. Листата и плодовете се спаружиха като попарени от слана. Все по-рядко се виждаха хора по нивите и къра. Те притичваха под палещото слънце като привидения и призрачни сенки, търсейки дълбоката прохлада на плочестите къщи или горските букаци. Повечето извори и чешми пресъхнаха. Остана ледената вода на извора под ореха на оброчището. Васила често се отбиваше там да напълни стомната и дървения бъкел или просто да полежи на хлад под сенките на вековните дървета. Преди Голяма Богородица селяните слязоха в черквата „Св.Архангел Михаил“ в Трявна. Искаха да се посъветват със свещеника за направата на водосвет и молебен за дъжд. След като чуха напътствията на отеца и неговата благословия те се прибраха в селото с успокоени души и отворени сърца.

Тази неделя от ранни зори нещо жужеше в селото. Повечето жени не бяха лягали цяла нощ. Те омесиха и изпекоха обредни хлябове, украсиха ги с просфори (вид обреден печат за хляб), свиха баници с коприва и лапад. Опекоха тиква с мед и орехи. Мъжете подготвиха най-хубавите животни за курбан, наточиха стара ракия и облякоха най-новите си празнични ризи. Поповци се събуждаше с някакво особено чувство. Чувство, освободено и оплодено от надеждата. Надеждата за избавление и спасение. Днес всички щяха да струват обреда „пеперудни“.

Небето на изток се засрами, леко поруменя от погалващите го първи слънчеви лъчи. Единадесет момичета стояха прави в двора на дядорайковата къща и чакаха Васила. Бяха облечени с бели ризи, пристегнати в кръста с  вълнени колани, с малки сребърни чапрази, някои инкрустирани с бял седеф. На главите си имаха тънки венчета от полски цветя, встрани със сребърни трепки и подбрадници. Хванати за ръце, с вдигнати глави и притворени очи те очакваха първата милувка на слънцето. И то не закъсня. Озари ги с цялото си великолепие и топлота. Блеснаха ослепително белите премени, слънчеви зайчета се заиграха в косите и полските цветя  и се пречупиха в капките роса по тях. Изненадано то се спря до високия комин да се полюбува на моминската чистота и невинност, на кипящата енергия, която ги носи, въздига и ги кара да полетят като пеперуди. Вратата се отвори и на чардака се появи Васила. Все едно второ слънце огря двора. По хубост, по гиздавост и по красота тя го засенчи. Омайната усмивка и двете плитки полетяха по дървените стълби. За миг тя беше вече долу в двора при своите дружки, готови да тръгват.

Обичаят „Пеперудни“ се прави в този край от незапомнени времена. Някои казват, че е дошъл от Велико Търново и Килифарево с петте попски рода, но никой не знаеше корените му. При суша, бедствие и глад  се обличат дванадесет девойки в бяло с прости горски цветя на главите и откъснат бъз в ръцете, с изгрева на слънцето те тръгват из селото. Песните, които пеят са хвалебствени за Бога и го молят за дъжд и плодородие. По това време никой няма право да пие вода от извора при „Святото място“, да си налива от там или да се мие. По пладне момите се събират в центъра на селото, свещеникът ги ръси със светена вода и ги благославя. С малки менчета, украсени със здравец те тръгват към оброчището. Докато вървят мълчат. Ще налеят и донесат мълчана вода. Тогава могат да пият от нея, а тази която остане се раздава за здраве и берекет. След ритуала „Пеперудни“ цялото село се връща на оброчището, вари се курбан за здраве и започват хората и всенародното веселие.

„Пеперуда ходи,

Ходи, та се моли:

ДайБоже, голям дъжд,

Да се роди просо,

Просо и пченица

По лятна росица,

На коте трошица,

на куче корица,

на конче зобчица,

на малките деца,

на сираченцата

по корица хлябец

и по кръшче солец.“

В горния край на селото се чу песен. Момичетата бяха тръгнали от къщата на бай Райко към центъра на селото. Гласовете се преплитаха, настигаха, извисяваха се към яркото слънце с молитва за влага и така чакания дъжд. Тук-там се отвориха порти, наизлязоха жени, всяка се кръстеше, навеждаше се до земята и благославяше. Даряваха пеперудните с питки, баница, орехи и каквото бяха нарекли за случая. Песента се усилваше, укрепваше, политаше над каменните покриви и засилваше надеждата за избавление. Тази надежда грееше в очите на босоногите девойки, пристъпващи във втасалата прах. Предаваше се все повече и на съселяните, които като нестройни шарени поточета се стичаха към центъра на селото. Там вече чакаше свещеникът с хоругвите и дървения кръст, изнесен от черквата специално за случая. До него стоеше хаджи Генковица, една от най-уважаваните и тачени жени в село Поповци.

  • Хей, сполай ви, моми – пеперудни, бели-полетели, честити – попели, Бога умилели, дъжд провидели.

Девойките тържествено се събраха около попа в центъра на селото. Бъзовите клонки, които държаха в ръце се бяха окършили и по-голямата част от черните топчести плодове бяха изрубени. Свещеникът ги поръси със светена вода и те чинно целунаха сребърния кръст, обрамчен с чимшир и здравец. Хаджийката се приближи до Васила, обля я цялата с вода, специално донесена от „Святото място“, от оброчището, от кладенчето под големия горун и кривия орех. Мълчаната вода се промуши под венеца от полски цветя, обля раменете, гърдите и ласкаво се стече по стройните бедра към босите ходила. Мократа кенарена риза прилепна към тялото и показа една смущаваща и опияняваща хубост. Васила беше притворила очи. Спуснатите мигли пърхаха върху тях като слънчевите зайчета, които играеха по калайдисания бакър. От хладната вода гърдите й учестено се повдигаха, тръпки минаваха по изваяните стегнати бедра и тя цялата се бе превърнала в струна. Струна, която беше готова да отрони най-съкровения и нежен стон на младостта, желанието и споделената любов. Всички погледи бяха приковани в нея. Ергените се сбутваха и някаква нестройна вълна премина през тях. По-възрастните мъже тежко засукаха мустаците и прихлупиха калпаците до над рошавите вежди. Отец Ставри спря да ръси и обърна глава, за да види какво става. Хаджи Генковица първа разбра конфуза на ритуала и реши бързо да го довърши. Взе ситото, пълно с брашно и започна чевръсто да го пресява над моминската глава. Бялото брашно се посипа по русите коси на Васила, стече се като звездопад и превърна мраморното тяло в нещо нереално, мистично и приказно. Превърна селското момиче в самодива, излязла от легендите и сънищата и само ошмуганите бъзови клони в ръцете й и настръхналите бъзови зърна подсказваха, че тя е от плът – земна и истинска.

Люлките бяха вързани за извития и полегнал ствол на ореха, превил снага над извора и малката долчинка. Дългите въжета, украсени с горски цветя все едно потъваха в зелената корона на дървото. Смехът на Васила превземаше долината чист и звънък. Той летеше с нея нагоре и надолу с шарената люлка, като махало на огромен горски часовник, отмерващ най-щастливите мигове в живота й. Щастието в този ден струеше от момъка, който със силните си ръце залюляваше все по-силно и по-високо въжената люлка. Смил, синът на кмета хаджи Нестор беше един от най-харесваните и обичани ергени в селото. Той не блестеше с хубост, но от него лъхаше непосредственост и очарование. Матовата кожа, белите зъби и къдравата коса караха много от момите в село Поповци да въздишат след него. Той беше от малкото мъже в селото стигнал до Стамбула града. Разказваше невероятни истории, дори така се увличаше в тях, че на моменти скачаше, разперваше ръце, изиграваше самата случка. Мъжете се смееха, а девойките го гледаха с възхита. Между кметския син и Васила присвяткваха нескрити погледи, шеги и закачки, но за нея това беше повече една забава, една игра, на която тя не гледаше сериозно. До днес. Замаяна от летежа на люлката тя шеметно се спускаше към него и той й се виждаше строен, силен и красив, забил двата си крака в здравеца и билките като величавия и горд горун до него.

Хората и надиграванията не спираха. След водосвета на отец Ставри и вкусния курбан всички се хванаха на огромното и пъстро селско хоро. За местните хорото беше като живота, то никога не секваше. Уморените се пускаха, на тяхно място влизаха нови хора и то постоянно вървеше, увличаше ги, дишаше със свой ритъм и хармония. Хванати за ръце, опрели рамо в рамо те се чувстваха по-спокойни и сигурни за своето бъдеще, за своето оцеляване, ставаха по-близки и сродни. Оставяха телата и душите да пулсират в единен ритъм и така да лекуват мъката и черната орисия.

Младите не дочакаха края на хорото. Хванати за ръце сред смях и закачки те затичаха към селското школо, където започваше тяхната танцова забава. Васила беше сменила брашнената кенарена риза с копринена, цялата везана в пъстри шевици.Беше решила тази вечер да извади най-хубавите дрехи от сватбения чеиз, които сама беше шила и гиздила. Косата й беше сплетена в дебела плитка, на челото сребърният прочелник нежно потрепваше, а герданът от дребни акчета и обеците араплии й придаваха болярски вид. Кого очакваше? За кого се беше пременила така? До скоро необуздана и дива като вихър, звездопад, юнско слънце, сега тя стоеше смирена и блага, притихнала в своя момински свян. Нещо се пробуждаше, от детското, невинно и чисто, то струваше криле, пърхаше, търсеше място за свое гнездо. Там, отдолу под тежките чапрази наливаше отмала и сладост. И всичко това ставаше с появата само на един човек. Объркана и насмацана (обещана, наречена), тя чакаше него и той не закъсня. Смил я хвана за ръката и леко я дръпна в сянката на двата бряста.

  • Ух, че ме уплаши! Ти да не си на нивата, та да теглиш воловете!? – престорено сърдито му се скара Васила.
  • Аз воловете не ги тегля, те сами вървят, ама…виж някоя юничка бих опитомил. Смил я гледаше с дълбоките си спокойни очи.  Усмивка красеше ъглите на тънките устни. Тъмната, чуплива коса проблясваше в мрака сякаш беше намазана с шарлан.
  • Ей, бре, върви си ги търси твоите юнички по къра, а мряна риба не ти ли се е дощяла!? Внимавай да не се задавиш с някоя кост.
  • Аз мрените риби ги мятам на рамо и те ми пристават, Васило! – очите на Смил станаха още по-дълбоки, в тях проблеснаха искрите на решителност и прямота.

За първи път Васила почувства онази сила и власт, която я правеха мека и подвластна. Крилцата отново запърхаха в нея, сборичкаха се с моминската непокорност и свобода, отмалата бързо премина, тя изтръгна ръката си от десницата на Смил и потъна в тъмнината, като дъх, като шепот, като магия.

Вечеринката в селското школо отиваше към края си. След представлението изнесено от местната самодейна трупа (всичките мъже, някои облечени в женски дрехи) дойде ред и на новото чудо, докарано в читалището. Тази малка кутия с манивела и огромна фуния разливаше нови и непознати звуци. Леко дрезгави и протяжни те хипнотизираха и караха всички да се полюшват в такт. Някои от по-младите завърнали се от гурбет се опитаха да покажат стъпките на нов и непознат танц. По мъжки грубо те се бутаха, настъпваха и предизвикваха всеобща веселба и смях. Смил за пореден път се приближи до Васила. До сега тя се изплъзваше от настойчивите закачки и задявки, но колкото и да странеше от него неусетно тя искаше да бъде близо, да го усеща, поглъща и очаква. Тази игра на криеница й доставяше удоволствие. Знаеше, че разпалва в него желанието и страстта и умело го водеше по нейните тайни и незнайни пътеки.

  • Отпусни се. Опри се на мен. Ще те науча на този танц, ще видиш колко е лесно. – той беше положил ръцете си от двете страни на кръста й върху везания колан със седефени пафти. Горещият му дъх я парна по ухото. Проникна вътре в нея и я разтопи като къделя захарен памук. Не помръдваше. Нямаше сили да помести краката си, да го оттласне от себе си. За първи път тя разбра, че не командва тялото и волята си, че малкото птиче се е превърнало в голям орел, който я носи на крилете си и тя самата се оставя вятърът на чувствата да я обгръща. И по-късно, когато всички си тръгнаха по огрените от луната пътеки в гората, тя не оказа съпротива на тези две силни, загорели ръце, които бавно, но настойчиво я откъсваха от групата на дружките й. Въздигаха я и бавно я полагаха върху посребрените треви. До края на живота си тя нямаше да забрави писъка на обезумелите щурци, аромата на разтритите и омачкани билки и тоя взрив на хиляди атоми вътре в нея, изгарящ и изпепеляващ, откъсващ мисълта от тялото и после отново сливайки ги в едно цяло пак, и пак, и пак…

Животът в село Поповци си течеше по старому. Въпреки многобройните молебени за дъжд, курбани и водосвети сушата продължаваше. Привечер край догарящите огнища старите разказваха за недоволството на самодивите и самовилските хора на оброчището, за пробудения змей, който с дъха си изпепелявал всичко. Бабите скришом се кръстеха и си плюеха в пазвите, а децата страхливо се сгушваха в скутите на майките си. Срещите между Васила и Смил ставаха на обичайните места – най-вече до дълбокия кладенец, където всички се редяха с кобилиците за вода. С времето той все по-рядко дохождаше там да се разприказват и посмеят и това караше Васила инстинктивно да търси неговата среща в селото, на полето и най-вече в черквата в неделната утрин. В селото се заговори за големите дългове, в които е потънало кметското семейство, за разпродадените ниви и гори. Васила не даваше ухо на селските клюки, но с най-острите си сетива тя усещаше промяната,този хлад и безразличие, които лъхаха от Смил и които той дори не се стараеше да прикрива. Навярно всичко това щеше да продължи дълго, ако една вечер на седянката в Дончовата къща, където живееше Богослава, една от най-верните дружки на Васила, тя не беше дочула разговора за ергенски облози и хвалби. Тази нощ старите опушени греди в нейната одая се спуснаха върху нея, притиснаха гърдите й, изцедиха и последната глътка въздух. Сънуваше, че потъва, че се дави и скачаше в просъница с мокра от пот риза. Реши на сутринта да намери Смил и да поговорят за бъдещето, за тях, да потърси сметка и отговор за хорските приказки и слухове.

Утрото дойде бавно. Малкото разнебитено прозорче се беше вкопчило в нощта и не пускаше зората да влезе в стаята. Васила не я дочака. Преоблече се, изми се и грабна дългата метла от сливови пръчки, за да премете пруста. Дядо Райко чу тупурдията, излезе на чардака, зацъка с език и бавно започна да свива тютюна за първата цигара.

На  портата отвън силно се похлопа.

  • Дядо Райко, Васило, спите ли, бре хора? – викаше Богослава, щерката на дядо Дончо – Кряката. За да дойде толкова рано нещо необичайно се беше случило в селото. Дядо Райко бавно изтегли дървеното резе и открехна тежката врата.
  • Разбрахте ли какво е станало тази нощ? Обрали са кмета. Няма го наниза със златните алтъни на баба Велика и…….и…….Смил го няма. Тръгнал е на някъде посред нощите.

Васила се вцепени до пътеката с чимширите. Краката й се сляха с огромните каменни плочи и изтърваната бръскалка глухо изтрополи върху тях. За миг се олюля, прихвана с двете си ръце колана с чапразите, там където беше празната й и глуха утроба и бавно се свлече на колене – без стон, без звук, без плач. Притворените й очи като мъртвешко покривало прикриваха това, което се случваше в душата й, огнено и изпепеляващо, само нейно, несподелено, недокоснато и омерзено от хорските погледи и клюки…За сега

От този ден насетне животът на Васила тръгна надолу. По цял ден обикаляше къра, гората и поляните с изгоряла трева и пресъхнали билки. Празният й поглед не издаваше ни радост, ни тъга, ни чувства. Изостави домакинската и къщна работа. Обърканата й несресана коса падаше върху непраната от много време риза и побелелия от прах сукман. Почернелите й и разкървавени крака оставяха неясна диря в посивялата прах. Все по-често Васила се отбиваше при извора на оброчището. Местните разказваха, че привечер са виждали сянката й да се прокрадва между старите дъбове. Някои не вярваха, но истината беше, че тя започна да преспива под големия орех. Свита сред здравеца и маточината, положила глава върху зеления мъхест камък тя търсеше спокойствието и самотата. През нощите тук обгърната от горските шумове и животинския вой тя не можеше да разбере сънува ли или е будна. Призрачните дрехи на самодивите се увиваха около нея, душаха я и я обгръщаха с грях и безнадеждност. Тя потъваше и се въздигаше заедно с тях, чуваше смеха им и грозния шепот. Защо я теглят нагоре? Защо не я пускат? Защо искат душата й разбита и разкъсана на хиляди капки, чисти като извора под нея и окаляни, и мръсни, стичащи се като чакания порой по изгорялата и опустошена земя.

Селяните от Поповци започнаха да я отбягват. При среща жените се долепяха до каменните дувари и страхливо се кръстеха. Вечер до късно по кръчмите и седенките се говореше, че Васила е вампирясала, че змей я е залюбил, и че това е причината за божието наказание – незапомнената суша.

Опустя и къщата на дядо Райко. Не се чуваха вече смях и закачки. Къщата се прихлупи и смахмузи (смачка), останала без сърце и душа . Още повече се състари и прегърби и бащата на Васила, дядо Райко. Той обикаляше нивите около селото, разпитваше за чедото си, молеше хората да й кажат да се върне, да се прибере при него. Всички повдигаха рамене, заобикаляха го и той оставаше сам с протегнати ръце.

И тази нощ Васила заспа сама на оброчището, на „Святото място“. Чиста и грешна, омагьосана и земна, силна и крехка, благославяна и обругана, потънала в прегръдката на своите сънища, без да усети първите капки дъжд – топъл, нежен и пречистващ.

Дъждът промени всичко. Природата се съживи, всичко се раззелени, избуя, сякаш отново беше дошла пролетта. Селото също се успокои. Хората заживяха в познатия ритъм. Обхванати от ежедневните грижи те все по-малко обръщаха внимание на хорските клюки.

Васила се прибра в бащината къща. Тя почти не излизаше навън, но при нея се отбиваха да я видят най-верните й дружки. Често се виждаше и враното конче на Захарин Попниколов , вързано отвън. Баща и дъщеря почти не разговаряха. Те се разминаваха мълчаливо, безсловесни и неми. Вечерно време край софрата тежко преглъщаха залците преди да потънат в мрака на своите стаи, който обгръщаше телата и душите им.

Тази вечер Васила не седна на масата, стоеше права и пламъкът на газената лампа загадъчно играеше по лицето й.

  • Тате, Захарин ме иска, ще отида при него.

Дядо Райко изправи глава за първи път нещо проблесна в мъртвите му очи.

  • Добре, чедо, добре си го решила. Ще направим сватба, ще се венчаете в черквата, челяд ще завъдите. Ще ми се напълни къщата…
  • Не съм чиста, тате. В черквата няма да вляза.

Дядо Райко бавно се приближи, гледаше я като трескав.

  • Защо, бе дъще? Защо го направи? Защо ми тури тоя срам пред хората и пред Бога?
  • Знам, тате, за теб ме боли. На Захарин вече казах. Ще се венчаем някъде навън, на къра или в гората. По-важно е ти да ми простиш. Прошка ти искам.

Васила се наведе, взе ръката на баща си, целуна я и после положи бузата си върху нея, искаше й се да заплаче, да й олекне, но очите й бяха сухи, вдлъбнати и кухи като две дупки към опустошената й и празна утроба.

На другата сутрин тримата отидоха в Трявна при отец Ставри. Говори дядо Райко, говори бавно и спокойно. По нищо не пролича неговото напрежение и безпокойство. Само двете възлести и груби ръце мачкаха ожуления овчи калпак. След като свърши отецът се отдръпна от тях като от чумави. Богобоязливо се прекръсти няколко пъти и напевно рече:

  • Не. В черквата не мога да ви венчая. Такъв грях не ме карайте да сторя. Но у вас , на село ще дойда, там ще направим венчавката.
  • Не, отче. Ще ни венчаеш на оброчището, при големия орех, с извора под Елова могила.

Думите бяха на Васила, тихи и твърди, режещи в църковния сумрак, показващи сила и непреклонност.

Попът отново се прекръсти и рачи да каже още нещо, но дядо Райко го прекъсна:

  • Така ще бъде, отче. Там ще ги венчаем.

„Петранке, стъпай, престъпай.

Хубаво булче, хубава Петранке.

Напред поглеждай, назад се не връщай.

В момини двори две мъгли падат,

Една се вдига, друга припада.

В момкови двори две слънца греят,

Едно изгрява, друго залязва“

Процесията се изкачваше по склона към Елова могила. Отпред вървеше отец Ставри с патрахила и кандилницата. След него бяха Васила и Захарин, облечени в прости селски дрехи. Само бялото копринено було върху главата на Васила подсказваше, че тя е булка и това е сватба. По-скоро приличаше на траурна процесия, проточила се в гънките на планината към оброчището. След младоженците вървяха хаджи Генко с жена си, които бяха канени за кумове. Бяха дошли и сестрите на Васила, омъжени в далечни краища, отвъд Балкана. От мъжова страна също имаше скромно присъствие, но най-многобройна беше групата на любопитните селяни, дошли да видят венчавката сред гората, на оброчището.

Тъмносивите облаци бяха затиснали ожаднялата земя и се боричкаха помежду си кой да излее благодатния дъжд. Всички земни твари бяха излетели, изпълзели или просто се радваха на живителната влага.

Най-накрая шарената върволица спря под високия горун досами извора. Попът гребна с бакъра от водата, потопи сребърния кръст в нея и запя. Чак сега Васила изправи глава и се огледа. Всичко тук й беше познато. Здравецът и лалетата, мъхестият камък, който й служеше за възглаве, кривият орех, надвесен над тях като куполът на огромна черква. За миг й се стори, че вижда люлките, цветни и пъстри, потъващи нагоре в синевата, право към Бога. Това ли беше нейният Бог, на който изпя най-съкровените песни и молебени? На който разкри сърцето си и отдаде цялата си вяра. Този Бог, който тук й даде глътка щастие и после си го взе, който я накара да лети, възвиси я и после я остави да я обругаят и омърсят. Почувства студенината на самотните вечери. Отново се завъртя и самодивското хоро. Грозните, изкривени лица се спускаха над нея, между тях бяха и лицата на нейните съселяни, които жлъчно я коряха и сочеха с пръст. Всички те се завъртяха като вихрушка около нея, опитаха се да я засмучат и отвлекат нагоре. В отвора на това сатанинско хоро се появи и змеят – огромен, люспест, огнедишащ. Уж идваше да я спаси…, но какво е това лице? Това е Смил. Той идваше за нея, да я грабне, да я отнесе и да я люби. Васила протегна ръце да го прегърне, да го задържи поне за миг, за още един кратък миг щастие. Троха щастие за нейната опустошена и празна душа. Тя затрепери. Цялата се разтресе. Нямаше Бог. По- добре нейната душа, душата на сирачето да отиде при змея. В миг се осъзна. Отец Ставри беше хванал двете й ръце и грубо я разтърсваше.

  • Васила, добре ли си? Да не си трескава? За трети път те питам отричаш ли се от Сатаната, а ти мълчиш.
  • Отричам се, отче, и от Сатаната се отричам…и от Бога – тихо отрони тя.

Все едно гръм удари по зеления купол на ореховата черква. Отец Ставри изтърва менчето с кръста и с двете ръце се хвана за килимявката. Дядо Райко разбута вцепененото множество и хвана ръката на дъщеря си.

  • Недей, чедо, не богохулствай. Нали за добро сме дошли тук, за сватба ? – побелелите от мъка очи на стареца молеха. И сълзите драскаха по загрубялата сбръчкана буза.
  • Тате, нали нашият Бог, моят Бог не ме пуска в черквата, не ме иска? Аз съм нечиста.
  • Чуйте ме, това е моята черква. Орехът, водата, здравецът – това е моето черковище. И моят Бог е тук. С дивите зверове, птиците, буболечките и змиите. Той е всичко. Той ме обгръща и аз съм неговата невеста.

След първоначалното вцепенение настъпи невъобразима суматоха. Всички се отдръпнаха от Васила като от чумава. Попът грабна менчето с кръста и уплашено заситни по пътеката към дола. След него хукнаха и другите селяни от Поповци. Майката на Захарин го теглеше за ръкава надолу по склона и калпакът му подскачаше след него. Всички се пръснаха в долчинката като подгонени от кърджалии – разбойници. Там, до извора на оброчището, на черковището останаха двама – Васила и дядо Райко. Васила коленичи и прегърна краката на стареца.

  • Прости ми, тате. Не мога да бъда друга. Така си ме създал и учил. Не искам да се срамуваш за мен и да страдаш. Само ти ми остана. Ти и болката. Искам да се свърши, да ми олекне и да съм свободна.
  • Стани, чедо. Така било писано. Стани да си ходим. Завидяха ни за твоята хубост, магия ти сториха. Ще мине, чедо, всичко ще мине.

Пак заваля. Капките се процеждаха между плътните орехови листа, стичаха се надолу, обгръщаха двете тела и се опитваха да запомнят този миг, да го запомнят и пренесат в изпръхналата земя към корените на дърветата и билките, към кладенчовата вода, за да се разтвори и прероди, да се слее с всичко около нас, което е нашият дом, нашата вяра и нашият Бог.

И днес, когато повече от столетие ме дели от този миг, тръгвам през капинаците и папратта към Елова могила да потърся кладенчето и Святото място. Нищо не е останало от вековната дъбова гора. На нейното място намирам келявите храсти на шипките и глога. Няма го и вековният горун, няма го и орехът. На мястото на Василиното кладенче стърчи циментов каптаж, ограден с бодлива тел. От тук тръгва водата за днешното село Черновръх. Стоя отчаян и празен. Защо унищожихме всичко? Защо позволихме на онази малка нишка от злоба, алчност и простота да премине през времето, да се уголеми и да ни завладее? Навеждам се да потърся капка роса върху листата от дива ягода. Онази капка, преминала през телата и душите на Васила и дядо Райко, да ми доразкаже легендата и да ме утеши.

Само за година, година и половина змейовата булка залиня, стопи се и тихо угасна. Погребаха я там до кладенчето на Святото място и оброчището. В нейното черковище, където за първи и последен път тя беше истински щастлива. Дядо Райко загуби разсъдъка си, напусна бащината къща и заживя на Елова могила. Криеше се и обхождаше нивите и гората. Понякога местните чуваха гласа му, който приканваше да не се бастисват дърветата и природата. Някои дори мислеха, че това не е дядо Райко, а змеят и отказваха да ходят на кладенчето. След Освобождението вековната дъбова гора беше изсечена и от Святото място не остана нищо.

НЕ! НЕ Е ВЯРНО. ОСТАНАЛО Е НЕЩО.

Останал е духът на онази крехка, но силна и смела девойка Васила. Гласът на дядо Райко, пазещ гората и нивите. Самодивското хоро, прокрадващо се понякога в нашите сънища. Змеят, който ни възнася и ни помага да полетим. И най-вече онази капка, преминала през вековете, която откриваме в чучурите на селските чешми, пръсната в дъгата над Балкана или в разплаканите очи на децата ни.

ДОКАТО НЕЯ Я ИМА, ЩЕ НИ ИМА И НАС. КАТО ВЯРА, ТРАДИЦИИ И НАРОД!

Другите ни разкази

Вашият коментар