Днес е денят на „Народните будители“. Умишлено не отварям новинарските сайтове. Всяка година ме заливат високопарни клишета или вопли за учителски заплати и липса на мотивация. Днес забравихме дребните, истинските неща, които са вършели дедите ни без мисъл за слава или парична облага. „Нещица“, които просто трябваше да прегърнем и пренесем в днешния ден. Да прегърнем с какво? Останаха ли ни ръце и душа?
Каменно момиче
Била е толкова малка и крехка. Била е толкова засмяна и добра.Била е…
Тази история научих тук – в наше село.Преди време купих изоставеното каменно училище.Докато го ремонтирах и превръщах в „семеен хотел за селски туризъм“ се наслушах на най-различни истории.Идваха местните и разказваха: За двамата братя, единият богат , дарил земята , а другият беден, строил с волската каруца и двете си ръце. Но най- много ме трогна историята за малката ученичка. Ще я разкажа така, както я чух.
Децата в селското школо не били много.Събирали се от близките села и изминавали пътя до училището.По пътя берели цветя, смеели се, играели.Децата били най- различни – от първолаци до дангалаци с почти наболи мустаци.Там сред тях се гушела и тя /за съжаление никой не беше запомнил името й/.Била слабичка и нежна, но изключително ученолюбива и умна, бързо запаметявала разказаното и после помагала на другите.В приземния етаж имало малка столова със зидана печка.Децата носели от вкъщи кой лук, картофи или боб, там учителката сготвяла вкусния обяд.И тук „Слънчицето“/нека да я наречем така/ била първа.Носела пръстените панички, режела филийки от черния самун хляб, почиствала.
Лятото било добре.До късно се чували детски глъч, смях и закачки.Ала зимата! Зимата било друго.Още повече, че тук, в Тревненския Балкан зимите били студени и дълги. Случвало се да навее преспи чак до стрехите на каменните дувари.
Сутрин мъжете ставали рано и тръгвали напред. Разчиствали снега и правели партина. След тях тръгвали децата с торбички на рамо. Тези, които се уморявали отивали отзад, другите ги заменяли и така бавно, но славно стигали до школото.
Тази зима била изключително люта. Виелиците и снега се редували ден след ден. Навяните преспи затрупвали селата и само комините пушели. Учениците не пропускали учебен ден.
Било в навечерието на коледните празници, едни от последните учебни дни. Децата се стягали за Коледа. Учели коледарски песни, месели колачета, правели сурвачки. Цяла нощ бурята вилняла, носела снега на талази, трупала го, после го отвявала от преспите и го плисвала в полето като ледена вихрушка. На сутринта вътърът се поуспокоил. Децата водени от своите бащи поели към училището. „Слънчицето“ не тръгнало с тях. Трябвало да помогне на болната си маийка, да се погрижи за добитъка, да донесе вода. Закъсняла. Тръгнала сама. Вятърът се усилил и бурята се върнала. С мъка малката ученичка движела заледените си крачета. Снегът, като с иглички, я бодял в лицето и трудно намирала затрупаната партина. Плетените ръкавички здраво стискали торбата, в която имала тaбличка с калем, сметало и къшей хляб. Почти пристигнала. Вече си представяла зачервените лица на съучениците, как надничат през заледените прозорци, бумтящата печка с къкрещия отгоре боб. Силите я напуснали. Свила се на топка и притиснала към гърдите си тъканата торба. Последното, което видели гаснещите очи, било пушека от комина на училището, който бавно се издигал към тъмното надвиснало небе.
Така я намерили децата, като малка ледена, не, като малка каменна топка, от която и последният дъх топлина бил отлетял.
Наистина на стотина метра от училището има голям бял камък, но колкото и да се взирам, не мога да открия чертите на нашето „слънчице“, но тя сигурно е някъде там, засмяна, притиснала торбичката, развяла весело плитки. Затичана през билките към светлината на познанието и бъдещия ден.
Елате да я прегърнем заедно.
Тази история научих тук – в наше село.Преди време купих изоставеното каменно училище.Докато го ремонтирах и превръщах в „семеен хотел за селски туризъм“ се наслушах на най-различни истории.Идваха местните и разказваха: За двамата братя, единият богат , дарил земята , а другият беден, строил с волската каруца и двете си ръце. Но най- много ме трогна историята за малката ученичка. Ще я разкажа така, както я чух.
Децата в селското школо не били много.Събирали се от близките села и изминавали пътя до училището.По пътя берели цветя, смеели се, играели.Децата били най- различни – от първолаци до дангалаци с почти наболи мустаци.Там сред тях се гушела и тя /за съжаление никой не беше запомнил името й/.Била слабичка и нежна, но изключително ученолюбива и умна, бързо запаметявала разказаното и после помагала на другите.В приземния етаж имало малка столова със зидана печка.Децата носели от вкъщи кой лук, картофи или боб, там учителката сготвяла вкусния обяд.И тук „Слънчицето“/нека да я наречем така/ била първа.Носела пръстените панички, режела филийки от черния самун хляб, почиствала.
Лятото било добре.До късно се чували детски глъч, смях и закачки.Ала зимата! Зимата било друго.Още повече, че тук, в Тревненския Балкан зимите били студени и дълги. Случвало се да навее преспи чак до стрехите на каменните дувари.
Сутрин мъжете ставали рано и тръгвали напред. Разчиствали снега и правели партина. След тях тръгвали децата с торбички на рамо. Тези, които се уморявали отивали отзад, другите ги заменяли и така бавно, но славно стигали до школото.
Тази зима била изключително люта. Виелиците и снега се редували ден след ден. Навяните преспи затрупвали селата и само комините пушели. Учениците не пропускали учебен ден.
Било в навечерието на коледните празници, едни от последните учебни дни. Децата се стягали за Коледа. Учели коледарски песни, месели колачета, правели сурвачки. Цяла нощ бурята вилняла, носела снега на талази, трупала го, после го отвявала от преспите и го плисвала в полето като ледена вихрушка. На сутринта вътърът се поуспокоил. Децата водени от своите бащи поели към училището. „Слънчицето“ не тръгнало с тях. Трябвало да помогне на болната си маийка, да се погрижи за добитъка, да донесе вода. Закъсняла. Тръгнала сама. Вятърът се усилил и бурята се върнала. С мъка малката ученичка движела заледените си крачета. Снегът, като с иглички, я бодял в лицето и трудно намирала затрупаната партина. Плетените ръкавички здраво стискали торбата, в която имала тaбличка с калем, сметало и къшей хляб. Почти пристигнала. Вече си представяла зачервените лица на съучениците, как надничат през заледените прозорци, бумтящата печка с къкрещия отгоре боб. Силите я напуснали. Свила се на топка и притиснала към гърдите си тъканата торба. Последното, което видели гаснещите очи, било пушека от комина на училището, който бавно се издигал към тъмното надвиснало небе.
Така я намерили децата, като малка ледена, не, като малка каменна топка, от която и последният дъх топлина бил отлетял.
Наистина на стотина метра от училището има голям бял камък, но колкото и да се взирам, не мога да открия чертите на нашето „слънчице“, но тя сигурно е някъде там, засмяна, притиснала торбичката, развяла весело плитки. Затичана през билките към светлината на познанието и бъдещия ден.
Елате да я прегърнем заедно.
Хотел Сокай
01.11.2017