Разказ за България

Разказ за България

Селото беше горе на бърдото. Да се чуди човек защо все там са строили къщите, на високото. Не че и долу, в дерето нямаше къщи, но те бяха изоставени и мъртви. Счупените прозорци поглъщаха лъчите в тъмните кухи рамки като празни очи. Катурнати на една страна плевни трудно издържаха товара на плочите и като че ли всеки момент щяха да рухнат под тяхната тежест. Но горе, на билото имаше живот. В останалите десетина къщи доизживяваха заедно с тях старините си последните жители на това планинско село.

Той не беше местен. Беше пристигнал незнайно от къде и кога и се беше заселил в долния край, във Фирината къща. А тя, къщата някога бяла и гиздава сега трудно крепеше тежкия покрив на раменете си. Понапукана, поизкривена, но по свой начин привлекателна и неповторима, сгушена в селския двор. Побелял, с набола бяла брада и изсветлели от времето очи, които постоянно се рееха по отсрещните ридове. Понякога рязко обръщаше глава към пътя, заслушваше се, като че ли очакваше да чуе познат звук, после отново потъваше в тишината, спомените и очакването.

Есента беше топла. Балканът пред него надипляше багри и красоти от яркожълто към кървавочервено и тъмен бакър, плиснат с шепите на неуловим магьосник. Толкова красота не беше виждал събрана на едно място. Слънцето уморено и нежно подпираше челото си в черешата на двора и не искаше да си тръгва. Гледаше последните нежни лъчи и поглъщаше топлината на сиромашкото лято.

Той сам избра живота си. Остави големия град, децата, внуците и дойде тук да сподели опита, натрупаното, преживяното в книгите, които пишеше. Днес писането не му вървеше. Може би самотата през последните месеци му дойде в повече. Синът и снахата изкараха отпуската на море и така не намериха време да се отбият при него на село. Внучката, която учеше журналистика в Софийския университет се запиля през ваканцията с приятели, дори по телефона забрави да се обади. Той не се сърдеше. Знаеше колко са заети и не искаше да правят разходи за него. Пътят беше дълъг , а и те винаги идваха с пълен багажник. Отмести поглед от далечината и отново се взря в празния лист. Замисли се. Друго не можеше да прави освен да подрежда думите като камъните в дувара отсреща. Неизвестният майстор бе положил всеки един камък точно там където му е мястото. Колко труд е вложил, но и усет. Колко ли пъти го е въртял, за да пасне точно там където стои здраво и красиво?! Така е и с думите, трябва да ги почувстваш, да ги завъртиш, да ги разместиш, за да легнат в дувара точно там където им е мястото – здрави и красиви.

Не беше чул мотора на колата. По стълбите като вихрушка тичаше тя, внучката. Опита се да стане, да я посрещне, да я прегърне, отмаля и седна пак. Толкова пъти си представяше и чакаше този миг, но сега нямаше сили да я прегърне. Къдравата коса, обрамчила красивото лице се завъртя около него, докосна го и смирено приседна до него.

– Дядо, не ме ли чу? Защо стоиш над празния лист? Чакаме поредната книга, а ти мързелуваш.

– Извинявай, бях се замислил и по-хубаво нещо в днешния ден не съм и очаквал да ми се случи. Как се накани да дойдеш?

– Дядо, имаме специална задача от университета.Трябва да напиша есе, което да представя красотите на България като туристическа реклама. Знам, че освен теб няма кой да ми помогне и ето ме тук.

– Ела първо да те нагостя, да хапнеш домашно сирене, да си откъснеш домат от градината и да опиташ от твоето любимо ягодово сладко, пък после ще говорим за това, как му каза… разказа.

Слънцето се промуши през клоните на черешата и бавно тръгна към изоставените къщи в долното село, да ги погали и утеши преди да се скрие. Старецът и внучката вървяха сред овощната градина и той тихо разказваше.

– Яна, чуй ме дете, за да бъдеш добър писател трябва да имаш мъдрост , опит и много доброта. Трябва да обичаш думите, за да бъдеш чут. Писането на хартията или на компютъра, то е механично, просто техника. Това е следата, която отразява всичко станало в теб, трябва да мислиш и чувстваш в образи, аромати, цветове. Усетиш ли всичко това в себе си, тогава си готова. Писането е като хубавото вино, трябва да ферментира, да узрее. Писането на листа е като да отвориш бутилката и да я налееш в чашите, по-важен е процесът на приготовлението, избирането на плода, сливането на ароматите. Искаш да напишеш нещо хубаво, нали? Което е само твое. Ела, сега ще играем на една игра – аз ще ти кажа дума, а ти ще ми разкажеш какви аромати предизвиква тя у теб. Дюля…

– Дядо, нямам време, помогни ми да напиша есето и да тръгвам.

– Ти вече го пишеш, Яна, разказвай ми.

– Дюлята е есен, сладко и желе, чаят на мама, когато ме боли гърлото, а може би и картината която наскоро видях на една изложба.

– Ето, виждаш ли, моето момиче, ти не усещаш аромата. Разказваш ми това, което другите са усещали, това, което си видяла пътьом и си забравила. Сега затвори очи, върни се назад в детството, долу в градината. Баба ти те е вдигнала на ръце там, сред дюлите, виждаш ли мъха? Усещаш ли ?

– Да, усещам аромата на детство, на свобода, на смях.

– Чудесно…Влизаш в горната стая, там дюлите са наредени на скрина, стоят цяла зима…Какво усещаш?

– Уют, топлина, закрила и….тъга.

– Добре, избери сега една от тези думи.

– Не знам, може би свобода или… тъга.

– Ето това е ароматът на твоята дюля. Свободата на твоето детство и тъгата, че то никога няма да се върне. Хвани го сега за ръка и го поведи, там по твоята пътека на листа, не по други утъпкани и широки. То иска да извърви с теб твоята пътечка, каквато и да е тя, но да е искрена и истинска, изстрадана. Нека да продължим играта, сега думите ще ми опишеш с цветове. Пръст. Небе…

– Дядо, как пък я измисли тази първата дума.

– Така е, дъще, от нея сме тръгнали и в нея ще се върнем, не се разсейвай, ами говори.

– За небето, дядо, светло синьо, алено, златно розово, оловно сиво…

– Ето пак..това не са твоите цветове, това са прочетени, заучени и загнездени в съзнанието ти думи. Ела, хвани ръката ми, вдигни глава. Усещаш ли онзи дъжд, който ни валя горе, през онова лято на Кокаланската църква, до кръста.

– Топлият дъжд, обгръщаше ме цялата, докосваше ме.

– Цвят, Яна, цвят…

– Пламък, огненочервено, пурпурно…

– Още, давай.

– Държах го в шепите, стичаше се по косата, миглите. Замириса на билки, мащерката…

– Яна, ароматите минаха, искам твоят цвят за небе.

– Цвят на мащерка и синчец.

– Ето, дете, това е, започваш да събираш зърната за хубавото вино. Словото е смес от цветове, аромати, усещания, но твои, простички, чисти, но твои, но това е само началото след което идва големия труд. Да се наредят думите, да легнат една до друга и да се харесат.

– Дядо, а разказът, есето…? Задачата, която ми бяха поставили…?

– Сега си уморена, легни се наспи, а утре, когато тръгнеш по пътя за града това, което ще видиш в багри, аромати и звуци, това което усетиш в сърцето си това ще е твоят разказ за България. Аз знам, че той ще бъде най-красивият от всички.

Leave a Reply