ИКОНА

 

Харесах я от пръв поглед. Стоеше в купчините вехтории, тиха и свенлива. Не ми трябваше. Дори нямаше къде да я сложа. Наведох се и я взех, избърсах я от праха. Икона… Иконата на Света Богородица и Младенеца. След разговор със собственика на антикварния магазин разбрах, че е донесена в България от руски белогвардеец преди стотина години. Типичната руска школа на иконописване. Харесаха ми чертите й, миловидна и чиста и погледа – смирен и силен, благославящ и опрощаващ. Купих я. Дълго време стоя на шкафа във „Фирината къща“, не ми оставаше време да намеря място и да я закача. Понякога се спирах да се полюбувам на красивото лице и благия поглед. Не знам защо не можех да възприема Божията майка като религиозен символ, а по-скоро като красиво нарисувана картина.

Минаха месеци, година, съдбата ме заведе в близкото село Нейковци до град Плачковци по дирите на един опълченец – поборник. Йовчо Колев е бил изключителен българин, честен, свободолюбив и предприемчив (за неговия живот ще ви разкажем в друг разказ). Приживе дядо Йовчо си беше построил гробница в двора на селската черква. Заведоха ме да я видя. Впечатли ме самата сграда, построена с дарения на местните хора (включително и с пари на опълченеца). Изоставена и полуразрушена по времето на атеизма и демокрацията, сега отново събудена за нов живот. Местният инициативен комитет, кипящ от енергия и ентусиазъм (средна възраст на участниците 85 години) се беше заел с възстановяването на църквата „Св.Димитър“. Ремонтирали покрива, издигнали оградата, почистили двора и го застлали с плочи. Сърцати хора, българи.

Стоях пред каменната стена и се възхищавах на майсторската зидария. Всеки камък беше дялан на ръка и напасван с много любов и усет. Сводовете на прозорците също бяха изчукани от камък и симетричните извивки придаваха мекота и финес на фасадата. Прокарах ръка по каменната стена, толкова гладка и съвършена. Почувствах се самотен и жалък в своето незнание и неумение. Какъв е бил този самоук гений, създал това съвършенство и хармония?! Защо сега ние, новото поколение оставихме да се разруши всичко – и църквата и вярата. Кой е нашият Бог и къде да го търсим? В полуразрушените църкви или в опустошените си души? Стана ми тъжно и реших да си вървя.

Моите домакини много настояваха да разгледам черквата и отвътре. Прекрачих прага и съжалих. Нямаше нито една икона. Празните дупки в олтара тлееха като извадени очи. В самия олтар бяха разхвърляни църковни книги, прашлясали и ненужни. Стоях безпомощен под църковния купол. Самотен лъч светлина се промъкна, погали ме и се стопи. Навярно искаше да остави малко надежда в разколебаната ми душа.

Късно вечерта се прибрах в „наше село“. Потърсих я. Стоеше все там, в мрака, смирена и чиста. Вече знаех къде е нейното място и нейният дом.

Струваха курбан за Димитровден. Бяха решили да бъде в двора на ремонтираната черква. Поканиха и мен. Навалица, глъч, суетня. Тогава я видях отново – поставена на масата в притвора. Украсена с венец от есенни цветя. Божията майка, Богородица. Всички се навеждаха да я целунат, прекръстваха се и благославяха. Наведох се и аз. Погледнах я в очите – озарена и сияеща, закриляща и всеопрощаваща. Ще ни има, ще пребъде тази българска земя и българският корен.
Светлината от прозорците на църковния купол ме обгърна, беше толкова ярка и силна, забързана и лъчиста, че дори не забеляза двете издайнически сълзи в крайчеца на очите ми.

Другите ни разкази

Вашият коментар