Mаврото

Приятели! Ето една невероятна история, неподправена и истинска. Разказвам я така както я чух и искрено вярвам, че ще Ви бъде интересна. Поднасям Ви една неразгадана тайна.

Mаврото

Умираше. Побелялото брадясало лице беше потънало във възглавницата и почти се сливаше с нея. Устните бяха посинели и полуотворени. От време-навреме изхъркваше, отваряше очи и после отново изпадаше в унес. Душата му се луташе между тленното тяло и всемира, готова да се отдели и пресели в отвъдното.

В голямата одая стояха прави двамата сина и снахите. Беше дошъл и поп Ставри за изповед и последно причастие. Вратата към стаята на умиращия стоеше открехната. Снахите час по час поглеждаха дали има нужда от нещо или по-скоро дали свекърът е предал Богу дух.

Трясъкът от съседната стая проехтя като оръдеен гръм. Всички се втурнаха натам, посрещна ги острият мирис на газ и застояло. До леглото имаше пръснати десетки стъкла от газената лампа, а петното от течността бавно попиваше в тъканата вълнена черга. Надигнал глава дядо Грозьо инстинктивно бе потърсил опора с ръцете си да се възземе. Гледаше трескаво пред себе си.

– Аз…Аз го убих. – шепотът се сливаше с хъркането.

– Кого си убил, бе тате? По-големият син Горан се надвеси, хвана ръката на стареца и обърна глава, за да чува по-добре.

– Аз го убих…кмета…с брадвата…

Дядо Грозьо трепереше като трескав. Ръцете се тресяха върху шарената черга. Главата правеше последни опити да се изправи и да огледа заобикалящия го свят. Горан пусна ръката на баща си и рязко се дръпна.

– Онази нощ, на Сирни заговезни го убих там, до плета. Олекна ми, не ме съдете…

Измършавелите старчески гърди учестено се надигаха, устата позина да каже още нещо, но главата клюмна и се свлече, гърдите потръпнаха под разкопчаната риза, едно последно изхъркване се отрони от тях и всичко свърши. Трясъкът от счупената лампа им се стори като тих шепот в сравнение с този гръм, който ги споходи – най-голямата тайна на село Вайнежа, пазена толкова години ИЗЛЕЗЕ НА БЯЛ СВЯТ.

Поп Ставри бавно се прекръсти, но никой не разбра дали това е почит към мъртвия Грозьо или страх от Божието възмездие.

***

Групата здрава и сговорна работеше усилено. Теслите глухо отекваха в долината и от прясно издяланите трупи се носеше мирис на сок и мъзга. Грозьо Маврото от село Войнежа спазари с кмета направата на моста над Белишката река в село Вонеща вода и сега бригадата работеше здраво. Грозьо беше възнисък, набит, с широки плещи и врат, забит между тях. Под гъстите рунтави вежди горяха катранено черни очи. На такива хора турците са викали „мавро“ – от там беше и неговият прякор. На външен вид изглеждаше страховит като навъсена мечка, но по характер бе благ и добродушен. Големият му майсторлък на дюлгерин, известен не само в Тревненския край бе вграден в много църкви, мостове, училища и двукатни лични къщи. Преди градежа уста Грозьо не можеше да спи. Всичко минаваше пред очите му – ред по ред вървеше дяланият камък с вградените в тях пезули, извивките на кръжилата на мостовете, колоните, каменният парапет, като че ли ги докосваше, погалваше ги с длани и се усмихваше. Понякога през нощта се сепваше, не можеше да разбере спи ли, сънува ли или наистина строи. Маврото никога не правеше скици и планове на строежите. Това, което беше сънувал или по-скоро видял нанасяше там, на празното място. С дървен пергел, канап и отвес разчертаваше на поляната основите, извивките, ъглите. Там, на място от дърво правеше кофража с подпорите, отгоре нареждаше камъните – суха зидария и накрая, когато всичко беше готово започваше истинският строеж. Маврото не строеше сам. През годините с него бяха останали малко, но проверени и верни мъже. Един от тях Кольо Естета от село Рашевите следваше Грозьо на всеки обект. Той бе висок, слаб, леко прегърбен с несъразмерно дълги ръце, които завършваха с още по-дълги пръсти. На издълженото лице стоеше малко гърбав нос, който допълваше „римския профил“ на Естета. Прякорът на Кольо прилягаше много точно на участието му в общата работа. Най – интересните извивки, сводове, барбикани и други красоти ги рисуваше и създаваше той. Мълчалив, самовглъбен и замислен се плъзгаше по поляната като видение, в джоба на протритото сетре винаги имаше увити в хартия въглени. С тях внимателно и предпазливо рисуваше върху наредените камъни или греди различните детайли така както ги беше видял и почувствал. Това внасяше хармония и красота в целия градеж и го правеше уникален и неповторим. Понякога майсторите възкликваха с изненада и почуда.

– Хей, Естет, как го измисли това чудо, тая шашарма?

– Абе естетика, красота, ама ние после трябва да ги изсичаме от камъка – мърмореха други.

Но Кольо си знаеше работата, затова Маврото го ценеше и му даваше добра плата.

Майстор Грозьо се грижеше бащински за всичките си работници. Не правеше изключение и за Васил Берката от село Гърците – пъргав и бърз като съсел, ходеше по гредите и покривите бос, засмян и с песен на уста. Йовчо Георгиев Хитрото от село Йовчевци, смугъл, с черна чуплива коса, тънки мустачки, очертали като с молив горната устна. Той имаше вид на градски човек, но беше душата на работната чета. Хапливите му и остроумни закачки създаваха настроение и повдигаха духа в най-трудните времена. Понякога имаше и обидени, но липсата на злобливост и чистият смях бързо разпръскваха тъмните облаци и работата спореше. Хитрото не беше по тежката работа, по – скоро отговаряше по тиловото осигуряване – храна, вода, материали. Беше цар на пазарлъците и всичко доставяше с голяма отстъпка. Не забравяше и своите авери. С всяка голяма доставка задължително спазаряваше или буренце с вино или няколко бъклици с отлежала сливовица. Дори с камъка от кариерите до село Радовци докара и цяло агне. Това беше неговата стихия. Разливайки виното и раздавайки от чевермето след работата намираше сгода да закачи всеки с по нещо. Най-здравият и най-работен беше Грозьо Машината от село Белица. Русоляв, със сини очи, рядка светла, дори червеникава брада, набит като талпа, с широки гърди и ръце като чукове. Сам вдигаше големите камъни на скелето, мяташе дяланите сурови греди като сламки на гърба и ги изправяше за подпори на моста. Добродушен и мълчалив Машината странеше от веселбите и закачките. На обяд ядеше сам, начупваше изсъхналия през деня хляб, заливаше го с подсладена вода и с дървена лъжица изкусваше надробената попара, след което без да чака другите отново се качваше на строежа и подхващаше работата. Наистина работеше като машина от изгрев до залез, без да се щади. Той беше ерген. Всички припечелени пари спестявяше. Мечтата му беше един ден да построи свой дом и да се ожени. Пословичен със своята пестеливост Машината не правеше никакви излишни харчове. Вечер като си тръгваше от моста на Вонеща вода бос мяткаше вързаните си цървули на рамо (да не се търкат) и ги обуваше чак преди село Белица. Това бяха най-верните и близки другари на Маврото, с тях той бе готов да отиде навсякъде и да построи всичко.

Когато имаше много работа на голям обект Грозьо наемаше и други работници, но те бързо си тръгваха несвикнали на тежката физическа работа или закачките на Хитрото.

Мостът напредваше. Скелето, което щеше да служи за основа беше готово. Маврото остана последен след като всички си тръгнаха – да провери още веднъж дебелите греди, накованите дъски, разпънките, дали всичко е добре укрепено и заковано. В утрешния ден започваха реденето на дяланите камъни. Отдръпна се на няколко крачки и на фона на залязващото слънце още веднъж се полюбува на правилните и елегантни сводове. Кръжилата стояха гиздаво извити като очите на млада невеста. Дори зайчетата отразени от бавно прокрадващата се почти пресъхнала Белишка река играеха като весели пламъчета в тези закачливи очи. За миг майсторът си спомни за неговата невеста, за Неда. Дощя му се ей сега да е тук, до него да види тази красота.

– Не, ще я доведа като всичко е готово! … Последните думи Грозьо разбра, че е изрекъл на глас, усмихна се и бавно тръгна към Войнежа.

Слънцето се показа на хребета, огря прохода и щедро разля лъчите си над селото и пресъхващото корито на реката. От малко останалите вирчета бавно се издигаше омара, танцуваше с крилата на невидима пеперуда и неусетно отлиташе на някъде. Първите лъчи погалиха причудливия градеж, провряха се между гъсто накованите подпори и съградиха невероятна плетеница върху едрия пясък. Майсторите бяха там. По тъмно Грозьо Машината докара основополагащия кръстен камък и сега чакаха попа да го освети. Не чакаха дълго. Първо чуха равномерното чаткане на копитата на попския кон, а после видяха и него. Поп Ставри извади от дисагите кръста и патрахила и с бързи стъпки тръгна към тях.

– Добро утро! Готови ли сте?

– Ние сме готови, попе, ами ти готов ли си? – полушеговито и малко троснато вместо поздрав го запита Хитрото.

– Кметът ще дойде ли? – отново попита попът, като се направи, че не е чул въпроса на дюлгерина.

– Как ще дойде като е пил цяла нощ в кръчмата?! – отново го захапа Хитрото.

Уста Грозьо бавно се обърна, погледна Хитрото, после попа и рече:

– Попе, давай по – бързо, че стана икиндия.

Отчето се прекръсти, целуна кръста и запя.

Често се чуваше мъжка песен на строежа. Васил Берката имаше хубав и плътен глас. Започваше игриво, насечено като на шега, после се увличаше, пускаше песента да се разстеле, да литне и да разказва… За радости, за севда и най-вече за мъката българска.

Мостът се издигаше с всеки изминал ден. Ставаше все по-хубав, дълъг, опънат и напет като ерген от Вонеща вода преди да поведе хорото, изпънал гърди, отметнал назад глава, готов да се втурне във вихъра на танца. Често местните хора идеха да погледнат работата на майсторите и да видят новия мост. Цъкаха с език, клатеха одобрително глави и все питаха кога ще е готов. Този въпрос все по-често измъчваше и уста Грозьо. Мостът ставаше хубав и здрав, но малко се забавяха с времето.С Естета изпипваха всеки детайл, ниша, колона, свод. Забавиха се и някои от материалите. Всичко това тревожеше Маврото, той беше човек на честта. Неговата дума на две не ставаше. Бе обещал на кмета и най-вече на хората, че за две години градежът ще е готов и дълбоко в душата си знаеше, че ще се справи. За парите не мислеше. Бяха се договорили с кмета за общата плата, когато работата бъде завършена и приета, както често казваше той от комисията и общината. Все по-често цялата бригада оставаше до късно. Наближаваше Димитровден, дните ставаха къси и студени. Сиромашкото лято си отиде, след него и циганското и настанаха първите слани. Пресъхналата и до скоро празна Белишка река започна да набира сила. Покрай брега сутрин се появяваше първият лед.

Мостът беше готов. Маврото закъсня с две седмици, но в общата залисия и радост от красивия градеж неговата болка и неудоволетвореност останаха назад. Всички се щураха около готовия мост. В неделя беше откриването. Жените украсиха сводовете с бръшлян, чимшир и цветовете на последните хризантеми. Те горяха върху равния каменен зид като коледни свещички – усмихнати, палави и игриви като хорото, което започна да се точи върху новия мост. Мъжете въртяха чевермета и разбъркваха с дървени лъжици врящия курбан. От край време тук в Белишко хубавият, препенен курбан е мъжка работа. Не случайно той е най-вкусен в целия Тревненски край. От един път гръмна духовата музика. Хорото се пръсна и всички се завтекоха към края на селото да посрещнат двата файтона с официалните гости. Пред любопитната и пъстра тълпа вървеше кметът. С голяма, почти олисяла глава, малки миши очи, сплескан нос, под който мазно се разливаше угодническа усмивка. В ръцете си мачкаше новия астраганен калпак специално поръчан за случая. След заучените и високопарни слова на околийският началник, с които той поздрави гражданството с новата придобивка и на няколко пъти благодари на кмета за огромната заслуга, килифаревската духова музика засвири “Шуми Марица”. Кметът бавно се покачи на каменния парапет и нервно се изкашля.

– Граждани, да ни е честит новият мост. Много труд и сили хвърлих да имате тази придобивка, да ме споменавате и да знаете кой е вашият кмет.

Неувереността и накъсаната реч на кмета бавно изчезваха и той набираше сила. Бузите му се зачервиха, от устата хвърчаха слюнки, повдигаше се на пръсти, размахваше калпака и вече сам си вярваше, виждаше се как гради целия мост.

Селяните взеха да се споглеждат и да се побутват. Ироничните усмивки преминаваха в открити подмятания, дюдюкания и смях. Смях, който преминаваше през цялото множество, жужеше, скрибуцаше и бавно заглъхваше там в края на поляната, където самотен и забравен стоеше Маврото със своята бригада. До късна доба продължиха хората и надсвирванията. Посинелите килифаревски цигани надуваха кларинетите и се гърчеха като торни глисти. Незаглъхнали последните извивки, нова мелодия подхващаха двамата гайдари, кавалджията и тъпанара. Кметът, разгърден, с бъклица в ръка, обикаляше насъбраното множество, честитеше като на сватба и често отпиваше от незнайната течност. Съвсем случайно той налетя на майстор Грозьо и неговите хора:

– Ей, Мавро, тука ли си бре? Цял ден ви търся да ви сипя една ракия и не ви откривам – пиянски профъфли.

– Как ще ни откриеш, бре кмете, като ние сме под моста да видим дали ще издържи на хората и тежките речи. – засмяно и малко заядливо отговори Хитрото.

Майстор Грозьо бавно се отдели от групата, прихвана кмета за ръкава и го поведе към реката.

-Кмете, тука нещата приключват. Да отидем в кметството за да си оправим сметките.

– Мавро, аз вечер пари не давам. – сепна се кметът и набързо изтрезня.

– Чуй ме, кмете. Тази вечер хората си тръгват и трябва да им платя за целия труд. Нямам вече никакви средства и много заборчнях.

– Не бой се, Мавро. Утре по ранина ще дойдеш при мен и ще ти броя парите до последния грош. Пък и да видим дали ще устиска мостът до сутринта. – тарикатски намигна той, пъхна празната бъклица в ръцете на Маврото и бързо се шмугна в неосветената улица.

Тази нощ майсторът не мигна. Не се боеше, че кметът няма да му плати, по скоро го заболя за момчетата. Не можа да им даде пари и си тръгнаха към дома с празни ръце. Пред очите му все стояха те, посърнали, бавно потъвайки в тъмнината като призрачни сенки. На сутринта Грозьо стана рано. Наточи бръснача на каиша и го прокара по запенената буза. Гледаше се в огледалото – отслабнал, блед и уморен. Ръката нервно потреперваше и той на два пъти се поряза. Студената вода го ободри и разсея мрачните му мисли. Намаза порязаното със стипца, облече чистата бяла риза и забърза към кметството.

Кметът седеше на голямо олющено бюро. Вътре беше студено, разсилният още не беше запалил печката.

– Добро утро, кмете. Дойдох както се разбрахме за парите.

– Какви пари, бе Мавро? – кметът бавно изправи глава, хитрите му очи този път гледаха безизразно и студено през кръглите очила закрепени на върха на посинелия му нос. – Нали вчера ти платих!? Наброих ти една торба с каймета.

– Недей така бе, кмете. Убихме се от работа. И ние имаме челяд за хранене.

Кметът рязко се изправи, очилата му изхвърчаха от носа.

– Като имате деца да не трябва да ти плащам два пъти ?! Събирай си партакешите и се омитай!

Маврото стоеше като посечен горун. Краката му бяха изтръпнали и отказваха да се подчинят. Ръцете му свити в юмруци бавно посиняваха. Главата му бучеше.

– Кмете, последно те питам. Ще ми платиш ли както се спазарихме? – изхриптя тихо той.

– Махай се да не извикам пъдаря! – изкрещя диво кметът.

Маврото бавно наведе глава. Зъбите му щяха да се изронят от стискане. Олюля се за миг, разпери ръце, но после се събра, прегърби се и с бавна крачка се отправи към вратата. Последното, което не видя кметът беше капката кръв, процедена от прехапаните устни върху ризата на Маврото.

Зимата тази година дойде рано. Снегът се трупаше, замръзваше, после наваляваше нов върху стария. Преспите стигаха до каменните плочи на дуварите. Само комините пушеха в смълчаните села. Наложи се Маврото да продаде двата вола, после кравата с телето. Продаде и двете ниви горе на баира със старата круша. Отслабна още, очите му хлътнаха. Под изпъкналите скули все по- често се застояваше брада, на места побеляла. Нямаше я усмивката. Очите му помътняха и гледаха някак отнесено. Жена му с болка и тревога наблюдаваше промяната, но не смееше да попита за нещо. Тя добре го познаваше и знаеше, че той ако не реши никога и нищо нямаше да й каже. Така и никой не разбра за случилото се при кмета. Майстор Грозьо плати на цялата бригада парите до последния грош, но болката и обидата разяждаха мислите му, зареждаха ги с омраза и жажда за мъст. Вече спряха да се борят двата свята в душата му. Единият на добрия, състрадателен, богобоязлив и честен човек и другият – на изгарящия от жажда за възмездие, разплата и смърт. Вторият бе превзел мислите, дните, бе го обсебил и подчинил. Последното, което оставаше бе пъкленият план на отмъщението.

Сирни заговезни тази година бе в края на февруари. Цялото село се приготовляваше за началото на Великите пости. Младежите събираха клони и кладяха големи огньове. Старите с малки бохчи притичваха по заделените улици, за да отидат на гости. Кметът беше в кръчмата. От обяд заговяваше с юзчета сливовица и с литровици греяно вино. Високият и дрезгав глас превземаше опушеното пространство, натрапваше се и караше всички безжалостно и нахално да го слушат. Маврото бе прескочил плета в двора на баба Деша. От няколко часа стоеше свит, загърнат в ямурлука и чакаше. По тази пътека вечер се прибираше кметът на път за дома. Баба Деша бе умряла преди година и пустеещият двор бе избран за прикритие. На няколко пъти, Маврото причакваше спотаен, но нямаше сгода. Или големият студ го връщаше бързо у дома, или кметът не бе сам.

От няколко дни времето омекна. През деня препичаше слънце и подсказваше макар и плахо за приближаващата пролет, но привечер отново сковаваше студ. Тази вечер гъсти облаци бяха налазили зимното небе. Зарите от огньовете играеха върху тях и пръснатите искри се забиваха като огнени стрели в надвисналите облаци. Маврото притихнал стискаше под ямурлука наточената балтийка. Отдавна мислите му бяха спрели да го гнетят и раздвояват. Неумолимо, безотказно и неотклонно той бе взел своето решение и сега спокойно и търпеливо изчакваше неговия край. Не чака дълго. От долу по пъртината се чуха тежките стъпки на кмета. Развселен и пийнал, той припяваше някаква хороводна песен с пресипнал глас. Маврото го изчака да подмине, отметна ямурлука и прескочи. Първият удар на брадвата се хлъзна по главата и се заби в рамото. Кметът изрева и рязко се обърна. Видяха се очи в очи. Маврото замахна пак и пак, и пак…Машинално, безмилостно, погубващо. Кметът се свлече, изхриптя, зарови ръце в снега и притихна. Грозьо изпусна брадвата, наведе се. Месеци наред беше чакал този миг, беше го сънувал, живял с него, а сега не изпита облекчение. Вътре в него нещо се бе пречупило, станало на кълбо от злоба, гняв и мъст. С времето те се бяха омесили, разложили и отровили човешкото в душата на майстора. Маврото взе брадвата, изтегли ямурлука през плета и пое към дома.

Все още не знаеше, че тази смърт ще бъде най-тежкото наказание в живота му. Години наред ще спохожда нощите, ще обсебва дните, ще нагнетява чувството му за вина и грях. Грях парещ, непростим и неизповядан. Най-страшният, превръщащ човека в жив мъртвец, осъден всеки ден да го изкупува, да живее с него и да чака своя край.

Край като избавление, опрощение и свобода.

01.04.2018

Хотел Сокай

Вашият коментар