Очите На Душата

200

Очите на душата
(една обикновена бърденска история)

 

            Беше хубав. Неприлично красив за мъж. Държах в ръце черно-бялата фотография и се взирах с възхищение в ангелски закачливите очи и усмивка. Чупливата лъскава коса небрежно лежеше върху гордо изсеченото чело. Продълговатото съвършено лице говореше за финес и интелект. И тази усмивка – загадъчна и тайнствена, обещаваща и великодушна. Възседнала една волева брадичка с ярко изразена трапчинка в средата. Да, това беше снимката на Бай Райко от село Бърдени. Заради външността си и веселия нрав бърденци му викаха Пилето. Често Пилето лежеше с часове на поляните със зареян поглед в синевата. Слънчевите лъчи погалваха извитите мигли, спускаха се по сините вени на бледата кожа и се спотаяваха в гънката на гърдите му сред разкопчаната риза. Той не бе мечтател, по скоро бе практичен и земен. Изпитваше отвращение от тежката физическа работа. Сред разходки и съзерцание убиваше времето през деня и дочакваше вечерите. А вечерите бяха луди. Знаеше вечеринките, седенките, тлаките на всички села, близки и далечни. Понякога пътуваше с часове по незнайни горски пътеки за да бъде там – при музиката, веселбата и танца. Там той беше във вихъра си. Като магия, докосване, лунен лъч. Намираше време да приседне при повечето от момите без значение дали са красиви или грозни. Да ги закачи, разговори и разсмее. Те го очакваха, поглъщаха жадно с очи и с всичките си сетива копнееха за неговото внимание.

Тази вечер селото празнуваше. След събора на Свети дух хорáта, гайдите, курбаните и всенародното веселие идваше ред и на вечеринката в селското училище. Прииждаха групи от съседните села – Чакалите, Даевци, Урвата и други. За първи път музиката беше спазарена от град Дряново. Тримата музиканти стояха малко уплашени в дясно от стълбите и очакваха разпореждания от незнайно кой. Дворът на училището се изпълваше с възбудена глъч. Сред местните народни носии се открояваха и елегантни градски дрехи. В здрачината приказно плуваха бели дантелени якички кацнали върху тъмно сини блузи. Преминаваха дълги под коляното винено червени рокли, пригладените лъскави коси говореха за усърдие и мъчителен труд. На места прегорели и разпилени от домашните маши къдрици създаваха допълнително чувство за естественост и очарование. Райко стоеше сам в сянката на големия бряст. Това беше неговата вечер, чакана, жадувана, лелеяна. Леко блед, с трескав поглед, отпусната снизходителна усмивка в края на устните. Безупречна прическа, майсторена с вода и захар. Двуредно сако от тъмно син шивиот, прав панталон и гълъбова копринена риза. Леко напрегнат и съсредоточен, той събираше в себе си цялата енергия и духовна мощ на нещо изключително важно дори съдбовно в неговия живот. Като войн преди битка, като оракул изпаднал в транс преди единението с небесната сила, той очакваше своя миг.

И този миг не закъсня. Първо проплака кларинета – неуверено и плахо. Подкрепи го акордеона някак нестройно и объркано, за да извие глас над всички арогантно доминиращия тромпет. Множеството се раздвижи. Нестройната музика премина като ток, смехът и закачките ставаха все по силни, но никой не се престраши да открие танците. Отвън на пътя, през оградата от жив плет, майки и баби с нескрито любопитство се мъчеха да зърнат чедото си. Първите двойки се сляха в ритъма на румбата. Срамежливо вдървени от хорските погледи те бяха решили първия танц да е за тях. Тази вечер той я видя за първи път. Естествено красива, с басмяна рокля на червени цветя. Бели островърхи обувки с висок ток, които я правеха още по стройна, съвършена, неземна. Райко приближи бавно с някаква тържественост и с чувството за ритуал. Очите им се срещнаха. Пламенен поглед. Усмивка през рамото и тя изчезна сред танцуващото множество. Пилето беше свикнал с женското внимание, но никога не се държеше надменно и лицемерно. Сега нещо изпърха в стомаха му, нещо непознато и любопитно. Цяла вечер я търсеше сред танцуващите двойки. За първи път от ловец се превръщаше в дивеч. Разговаряше, танцуваше, докосваше, но сякаш не бе тук – в неговото село, в неговото училище на неговата вечеринка. Тя вечеринката отиваше към края си. Музикантите вече уморени свиреха позната мелодия. Танцуваха няколко двойки самовглъбени и отдадени. Малко от останалите хора разделени на групи преповтаряха местните клюки, но без първоначалния плам и веселие, след което се разделяха и потъваха в юнската вечер. Потърси я още веднъж с очи, за последно обходи салона на училището, двора, но от нея нямаше и следа. Друг път след подобно тържество се изпращаха до късно, бродеха по озарените лунни пътеки и гората кънтеше от смеха им. Сега Райко си тръгна сам. За пръв път го мъчеха въпроси, на които не намираше отговор. Кой беше всъщност той? Какво ставаше с него? Дори в дългите нощи, когато заспиваше до жената която никога не обикна нямаше покой от тази първа среща. Сблъсъка на неговото его, срещата с нещо което го направи неуверен и уязвим и тази неистова потребност да вижда някого, да мисли за него, да бъде с него.

Това лято той я среща още няколко пъти. Горе на високото над село Чакалите бяха техните ниви. Виждаше я зачервена и сияйна с капчици пот с бялата кърпа, сърпа и паламарката, надвесена над житните ръкойки. Само непослушната плитка на гърба й му махаше за поздрав. Така и не я целуна. Гледаше я като икона. Позволи си една вечер да прокара върха на показалеца от челото по чипото розово носле, през открехнатите смокинови устни, млечната белота на брадичката и гладкия кехлибар на гушата. Ръката му спря дотам. До края на живота си той никога не забрави тази линия, най-съвършената, най – изящната, само негова. Спомен и тъга. Линията на съдбата му.

Лятото беше горещо и усилно. Полската работа не преставаше. Всички от семейството на Пилето се трудеха от сутрин до залез. Ожънаха и прибраха житото, овеса и царевицата. Двете крави цял ден обикаляха в кръг за да газят нахвърляните снопи на хармана. Вечер до късно тракаше веялката за да отсее зърното от плявата. Братята и старият дядо Кольо насипваха узрялото зърно в плетените от зебло чували и го готвеха за воденицата. Работата нямаше край. Вечер многобройната фамилия се събираше около дървената паралия. Старият начупваше коравия самун хляб, събираше трохите с напуканите си възлести пръсти, скупчваше ги в шепата си и бавно ги преглъщаше. Нямаха сили дори за разговор. Стояха прегърбени в сумрака, след което заспиваха неусетно и мълчаливо като преуморените животни в обора.

Животът на Пилето следваше познатия ритъм. Сега към обиколките сред природата беше включено и землището на село Чакалите. Там той търсеше онази среща на едно лице което все по-често превземаше мислите му. Ту зачервено и загоряло от слънцето, ту обрамчено с бяла кърпа, румено и засмяно с двата бакъра на рамо. Опитваше се да събере смелост, да втвърди онова нещо в душата си, което до сега го правеше лек и безотговорен. Да се изправи първо пред себе си, а после пред целия свят и да защити бъдещето на своя живот… на техния живот.

Тази вечер майка му и двете снахи набързо прибраха масата и се шмугнаха в малката одая. Останаха четиримата братя и дядо Кольо. Старият се пресегна и намали пламъка на газената лампа. В настъпилия полумрак Райко почувства прилив на сили. Помисли си , че сега е времето да сподели решението си за промяна в своя живот. Да доведе в бащиния дом своя булка. Изкашля се, леко се набра и трикракото столче изскърца под него. Преди да отвори уста в сумрака прозвуча дрезгавия глас на най-големия му брат.

– Райко, не може повече така. Убиваме се от работа а ти мериш къра по цял ден, а вечер затваряш селските вечеринки.

Баща му мълчеше и гледаше пред себе си в празната софра. Нещо стисна Пилето за гърлото и той притихна. Брата продължи:

– Не издържаме повече да те хрантутим. Ти да лежиш по поляните като отнесен, а ние да блъскаме като добичета. Решихме да се махаш.

– Бате, недей бе – плахо се обади най-малкият брат. Райко на никого лошо не е сторил. Всички го обичат. И ние го обичаме. Защо ще го гониш?

– Ти да мълчиш, че и ти ще хванеш пътя – сряза го батко му.

– Горане, по-полека. – старият положи ръце на коленете и изправи глава. Виж, сине, ние не те гоним, но все по трудно живеем, пък и хората се подсмихват и шушукат. Моля те, замини за града или вземи някоя имотна булка да не си в тежест.

Настана подземна тишина. Тишина смазваща със своята виновност, оплодена от мъката, недоимъка и тежестта на едно мизерно съществуване.
Райко бавно се изправи:

– Имате ли нещо друго за казване?

Тишината още натежа, сгъсти се, стана лепкава и клисава като бърденската пръст. Пилето се обърна и тръгна към изхода. С крака обърна трикракото столче, което изтрополи на пода. Страничната врата рязко се отвори и от нея излетя майка му.

– Райко, чедо, не тръгвай, остани , моля те. Това е твоят дом. Тук си се родил, сине, тук си се откъснал от сърцето ми.

Старата нареждаше като за умряло. Ръченикът на забрадката й беше отпуснат и побелелите й коси се бяха разпилели като скършена житна ръкойка. Той се спря. Погледна я за миг в очите, наведе се, целуна я по челото и рязко тръгна по каменните стъпала. Отчаяният хлип премина във вой, който изпрати изчезващата сянка в есенната привечер.

Тази нощ Райко спря пред къщата на Дончо Захариев, един от най-богатите хора в селото. Опря пръсти в грубо издяланите дъски на чорбаджийската порта. Нямаше сили да извика. Тихи стонове като плач, като хрип се откъсваха от гърдите му. Отпусна чело върху дървото.

-Фире, ще ме приемеш ли? Ще споделиш ли живота си с мен?…

Двукатната, богаташка къща на Фира Захариева остана безмълвна и глуха. Само улавицата простена в притихналата гора и нейният зов проехтя самотен и безответен в тихата нощ.

Същата година Райко Колев се ожени за Фира Захариева. Родиха им се седем деца. Животът им се съпътстваше от непрестанни крамоли и скандали. До края на дните си той не я обикна и все по – често търсеше утеха в чашката с алкохол. Две бяха местата, където Пилето давяше мъката си с пиене. Едното е смесеният магазин, който беше и кръчма в близост до къщата на жена му, а другото – кръчмата в село Чакалите, където Райко често ходеше с надеждата да срещне своята голяма любов. До края на живота си той не я видя повече. Злите езици говорят, че нейните родители са я оженили далеч от селото, за да не се задоми с бедния, красив бохем.

В една студена мартенска вечер, тръгвайки пеша от село Чакалите, Райко пада в канавката само на двайсетина метра от дома си. На сутринта го намират децата тръгнали за училище. Фира Захариева, за да го прибере го натоварва в дървената ръчна количка за изхвърляне на боклука. Там, полумъртъв, безжизнен, свит и безпомощен, като премръзнало пиле завършва земния път на Райко Колев.

П.С. Когато след много години, купих къщата на Фира и Бай Райко Пилето, реших да я реставрирам и да й дам нов живот. Основните строителни материали – дърво и камък се намираха трудно. За мой късмет в другия край на селото се продаваше къща. Продаваха я две момчета от Трявна. Когато започнах да я развалям ме помолиха да ми помагат срещу заплащане. Съгласих се и започнахме. По–късно разбрах, че тези младежи са внуците на Горан и пра-внуците на дядо Кольо. Те разваляха бащината къща камък по камък, греда по греда и я пренасяха в двора на Райко Колев и Фира. Може би Бог или друга неведома сила, която подрежда природата и космоса въздаде тази справедливост. Разбира се аз в тази история съм само посредник, пратеник на точното място и в точното време, за да се възстанови баланса в природата и в живота. За пореден път се почувствах малък и нищожен пред тази велика сила, която бави но не забравя, която възстановява този баланс на честността и възмездието. И аз дълбоко вярвам, че там някъде Пилето е срещнал несбъднатата любов, очите, които винаги е търсил. Очите на Душата.

 

Хотел Сокай
17.02.2018

200

Вашият коментар