Свят без зима

Зима….сняг, страдание и самота. Хиляди стъкълца начупени и пръснати по нашата родина, които издават трошащ звук под нозете ни…Зима.

Вярваме, че след зимата идва пролетта, топлотата и светлото. Това е новият разказ на хотел „Сокай“

Свят без зима

Моторчето беше паркирано нескопосано и очевидно набързо, с предното колело на тротоара, а задното на пътното платно на бул. „Ал. Стамболийски“. Между двете гуми се зъбеше канализационна шахта, от която излизаше топла и влажна пара и миризма на канал. Тя се смесваше с възбуждащият апетита аромат на прясно опечена пица. Синя, пластмасова кутия с надпис Domino’s беше прикачена към задната част на моторчето, зад седалката. От едноименната пицария излезе припряно младеж с две картонени кутии с пици, които остави в пластмасовото отделение на скутера и се върна обратно вътре, за да си вземе каската. В това време,
мигновено една бледа, малка, момичешка ръка с недодялано лакирани, черни, почти излющени нокътчета отвори отделението и треперейки грабна кутиите с пиците. За секудни облечената с тъмни дрехи фигурка се изгуби в неосветената пряка.

Дрехите бяха вехти, прокъсани, мръсни и крайно недостатъчни за товавреме на годината. Не беше цигане. Нищо общо нямаше с тях. Бяла. Твърде бяла. С естествено руса, чуплива коса. И млада, много млада. Може би беше гимназистка или студентка. Може …но не беше. Бездомна. Весела. Това беше името й. Но всички я наричаха Веселка. Бързайки, по уличката, джвакайки в кишата, тя извади от джоба си една смачкана, шарена, възголяма, найлонова торба от Jumbo, в която натъпка кутиите. Тази вечер се бяха събрали в двора на Немската гимназия, облегнати на оградата. От устите им излизаше пара и цигарен дим.
– Колко взе? – попита някой.
– Само две имаше. – отвърна Веселка.
– Давай, давай, че умряхме от глад.
Последва смях, след което групата младежи започна да си предава кутиите, като всеки взимаше парче и предаваше на следващия. Пица, а и храна като цяло ядяха колкото да не умрат от глад. Такива групи през нощта се събират из целия град. В градинките Ереван, Алжир, Св. Никола, из междублоковите пространства и в двора на 30-то СОУ в „Зона Б-5“, всички паркове и квартали. Вече не бяха толкова много, колкото преди години, но все още са там. Това, че не ги виждате или избирате да не ги видите не означава, че ги няма. Пред очите ви, сред децата ви, в центъра на столицата. На двеста метра от СДВР.
Представяте си, че ще е необходима запалка, изкривена по определен
начин супена лъжица, специален турникет и други приспособления, за да
се администрира венозно хероин. Така сте гледали във филмите на Тарантино. В ролята на героя е Джон Траволта, който изважда от специален, кожен несесер разни принадлежности за предстоящия ритуал. Изглежда много интересно и дори примамливо. Реалността е много по-обикновена, скучна и тривиална. Кафяво прахче се изсипва набързо в капачка от двулитровка бира или кола. Добавя се малко вода. Иглата служи първоначално като бъркалка. Разбърква се, като се внимава да на се разлее и капчица. Трета ръка може да осветява животоспасяващата операция с телефон. Ръката е стегната в предмишницата с колан или дори с връзките на кецовете. Ръката е много слаба, бяла и сякаш свети в приглушената улична светлина. Върху стари белези от бръснарско ножче по китката, сега има татуировка, вероятно с цел да ги прикрие. Химическата формула на адреналина. Нежните вени, сега са изпъкнали и ясно очертани. Студената игла се впива в едно от множеството посинели петна по прозрачната млада плът. Едва забележима усмивка се появява на устните. Изпод черната качулка, няколко сплъстени руси кичури изпадат небрежно и закриват красивото лице. Сините очи са полуотворени и по премрежения поглед проличава, че душата й е някъде другаде. Дишането се забавя. Съзнанието се евакуира за пореден път от умореното тяло. Това е нейният момент, който е очаквала с нетърпение цял ден. Един, единствен момент, за който си струва да живее. Сега тя е всичко, което някога е искала да бъде. Сега е пред вокалиста на любимата й група на концерта в Москва миналата година, на който само си мечтаеше да отиде; сега е горещо и тя еуфорично танцува в един от плажните клубове на Ибиза, които никога нямаше да види; сега е малко момиче и язди кон за пръв път; сега е в прегръдките на красиво, високо момче, което копнее за нея с цялото си сърце; дъщеря в щастливо семейство с любящи родители; отличничка; приятелка; тинейджърка; момиче; човек. Прости неща, за които не се и замисляте в забързаното си ежедневие защото ги имате за даденост. Но, това, което не знаете е, че хероинът всъщност й даваше много повече от това. Може би няма да преживее тези неща никога, но и вие ще останете за цял живот чужди и непросветени за това, на което тя става свидетел всяка вечер. Хероинът е нейният любовник, който й показва светове, за тя които не знаеше, че съществуват. Вече забравяше за всяко едно от предишните си състояния и се оставяше на калейдоскопа от постоянно въртящи се, разноцветни неонови светлини и звуци да изведат съзнанието й отвъд телесното, отвъд материалното. В безтегловен транс, в който тя се освобождава от егото си и се изгубва от аза си. Музика. Хиляди електронни синтезатори свирят извънземна мелодия в една композиция, която действа на всички сетива едновременно. Тук не съществува болка, скръб, разочарование, тъга, мъка или студ. Само топлина. И любов. Любов, каквато никога не ще успеете да получите или да дадете. Всемирна, всеселенска, безпределна любов. Към всичко и към всички.
Може би само един или два бяха спомените от детството й когато Веселка е била щастлива. Може би някое далечно лято на морето като дете. Толкова са избледнели и потънали в забвение, че може и да не са нейни тези спомени. Може да са от някой филм, гледан отдавна. Но има ли значение? Така или иначе те никога няма да могат да се доближат до щастието, което й даваше дрогата. Ала и цената, която плащаше беше не просто висока. Беше всичко. Същността й, съдбата й, животът й.
Опашката пред метадоновата клиника на ъгъла на „Пиротска“ и „Одрин“ беше сравнително малка, вероятно заради ниските температури. Това е единствената причина все още Веселка да пази личната си карта. Вече за
нищо друго не й трябваше. Поне така си мислеше, докато на опашката не се заговори с една нейна “другарка” по игла.
– Помниш ли Емо? – попита тя Веселка.
– Не. Кой Емо?
– Емил бе, от „Люлин“. Брат му кара мотор.
– Не. Какво за него? – Веселка се направи на заинтересована, просто за да
върви разговора.
– Замина за Италия. Купил си билет за 30 лв. Там в момента е 14
градуса. Тук е -3. – смееше се момичето докъто сгряваше с дъх ръцете си и разтриваше зачервения си нос. Прати ми снимки по Viber от някакъв плаж. Виж. Има един много дълъг кей, под който може да се спи. Представи си…да си на плажа, и да е топло и всеки ден е слънчево. Представи си само.
Веселка погледна снимките. Наистина беше много красиво. Зелено, слънчево, топло. А морето…от кога не го беше виждала…а как го обичаше…как копнееше за синята шир, за соления вятър и за миризмата.
– За пътуването не се иска нищо освен лична карта. – каза тържествено, в заключение познатата на Веселка.
Слънчевата Италия…Само беше слушала за нея като за някакво място от приказките. Имаше чувството, че целият й живот е преминал през зимата. Всичко, за което можеше да си спомни сега беше по някакъв начин свързано със студ, сняг и скреж. Цял живот води тази постоянна борба с хероина – нейният единствен приятел и най-зъл враг. Напоследък й се струваше, че губи битката. Най-много заради това, че вече не успяваше да измисли нищо, за което си струва да се бори. Беше се примирила. Но днес, в този мразовит и сив ден, изведнъж имаше отново надежда за живот отвъд дрогата. Сега имаше цел, която да преследва. Светлина, към която да се стреми, Нещо, за което да живее, освен насъщната доза, без която не можеше вече нито ден.
– Но все още не е късно. – Обнадеждяваше се тя. Мога да замина още другия месец или защо не другата и седмица. Какво ме задържа тук?

Наближаваше Нова година, която по традиция се отбелязваше с грандиозен купон, с много алкохол, трева и разбира се хероин. За да може да утолява постоянно нарастващата си жажда, на Веселка вече й бяха необходими по три или четири пакетчета наведнъж. Така наречените дози. Ако досега можехте случайно да я подминете на пл. „Св. Неделя“, където проси през деня, то вече парите, изкарани от просия съвсем не й достигаха. В такива крайни стадии, момчетата крадяха, а момичетата предлагаха плътта си. Така започна и тя. Плащаше в натура на дилърите, които й продаваха. Постоянно си повтаряше, че е само временно, само за малко. Само докато се окопити и събере пари за билет. Само докато замине. Само до Нова година. Подсъзнателно беше определила началото на новата година за начало на новия си живот. Копнееше да се отърси и да забрави завинаги за този свят. Да се събуди от този безконечен кошмар. Да се завърне в нормалния начин на живот, споменът, за който избледняваше с всеки изминал ден. Най-накрая упся да отдели малко пари и с помощта на един познат от тайфата, си купи еднопосочен самолетен билет на RyanAir. Паметен ден. Бяха седнали в McDonald’s до метростанция „Опълченска“ и с един краден лаптоп направиха покупката онлайн. Датата на заминаване беше 4 януари. С всеки ден се доближаваше малко по малко до крайната цел.
На площад „Ал. Батенберг“ се организираше новогодишният концерт всяка година. В огромната тълпа и суматоха нямаше значение кой е богат, кой е щастлив, кой е красив. Всички бяха едни и същи и празнуваха. Преди това Веселка и неколцината останали, с които беше постоянно, се събраха в градинката зад галерията за да вземат по две – три празнични дози преди концерта. Шоуто започна. Площадът почерня от народ. Всеки е подпийнал, всеки е зачервен и развеселен. С пластмасова чаша или бутилка пенливо вино в ръка. Всеки пее, танцува и се весели. Купонът е в разгара си. По-весело може да стане единствено ако вземе още. Още малко. Още само една доза. За фойерверките в 0:00 часа. За последно, обещаваше си Веселка. За сбогом на годината, за сбогом на родината, за сбогом на всичко тук.

Честита Нова Година!

Най-накрая дойде. А първите й дни бяха слънчеви, в контраст с мрачните, задушливи и мъгливи последни дни на миналата година. Сякаш нещо красиво, дълго чакано и желано се бе случило точно навръх Нова година. Сякаш тази наистина ще е по-слънчева и по-топла от миналата. По-добра. Самолетът ролираше на летище „София“ и чакаше разрешение да се отправи към определената му писта за предстоящия полет. В търбуха му на топло се бяха сгушили пътниците и надничаха нетърпеливо и любопитно през илюминаторите. Надежда бе изпълнила вътрешността на машината. Навън беше студено, но слънчево. Въздухът зад двигателите танцуваше и трептеше. Сякаш след цял един живот, прекаран в чакане, самолетът най-накрая набра скорост и се отдели с лекота от асфалта. Освободи се от студената, българска земя. Беше красив. Като истински ангел, който отлита към небето. Слънцето се отразяваше в чистия, бял силует и в гордо разперените крила. Направи завой на запад, към вечнозелената Италия и се заизкачва постепенно нагоре, нагоре, все по-нависоко, докато се превърна в малка, едва забележима точица в синьото утринно небе. Там се изгуби. Тя също беше там. В небето. Младата душа бе отлетяла от крехкото тяло още в нощта на 31-ви срещу 1-ви. Отлетя с надеждата, че ще достигне все пак до един нов, по-слънчев, по-топъл, по-хубав свят. Свят на вечна пролет, свят без болка, свят без зима.

Другите ни разкази

Вашият коментар