Да Убиеш Гарван

Материалното ни обгръща всеки ден.
Допирът по рамото.
Сладникавият мирис на парфюма.
Шумоленето на парите.
И все пак истинско остава това, чието ухание е прикрито за обонянието ни, чиято светлина не виждаме с очите си, чиито контури се размиват в неизмеримото за ТЕЗИ наши сетива.

Да убиеш гарван
(На моя изстрадал и страдащ народ)

Беше стар, прегърбен и гърчав. Почернялото брождаво лице не издаваше годините му. Дупките по кожата бяха толкова дълбоки и безформени, че все едно невидим злодей бе гасил фасове по нея. Сплъстените кичури коса се стичаха под мазната бейзболна шапка. Той беше приседнал пред полу празната чаша с остър дъх на мастика и мента, с празен поглед гледащ в нищото. Този поглед издаваше задушевното и духовно състояние на неговия притежател. Отдавна бе спрял да контролира мислите и чувствата си. Живееше ден за ден. По- скоро не живееше – тихо и незабележимо СЪЩЕСТВУВАШЕ. Бореше се за всяка глътка въздух, за всяка минута от този злобен и гнусен живот. БЕШЕ БЕЗДОМНИК. Преди години най-близките нему хора му отнеха всичко. Едностайния апартамент в квартал “Надежда” заедно с мебелите. Празното място във вилната зона на Панчарево. Всичко. За да присвоят и малкото което имаше, на два пъти го затваряха в лудницата в Карлуково. Бе им ПРОСТИЛ. Тежеше му унижението и самотата. Обикаляше празните входове, мазетата и шахтите на „топлофикация“. В студените дни спеше увит в стария вълнен балтон намерен до кофите за боклук, подплатен с многобройни кашони и парцали. Премръзнал и мръсен, той не се оплакваше. Прегръщаше живота със завидна жилавост и упоритост. Не броеше дните, нито годините. Не знаеше кой е, а и не искаше да си спомня. В началото отвратен и смачкан се молеше по-бързо да си отиде и всичко да свърши, за да му олекне. Но сега неизвестно защо се бе вкопчил в този живот. Подбираше местата за преспиване. Дълго ровеше в кофите за смет, за да намери хляб увит в целофан и консерви с изтекъл срок на годност. Напоследък дори се улавяше, че подбира хората, които хвърлят неизгасените си цигари. Искаше да са хубаво облечени, чисти с красиви лица, изпитваше удоволствие всмуквайки от още топлите цигари, все едно поемаше част от техния живот, от тяхното щастие. За миг забравяше за мизерията. Прегърбен и свит, бавно премляскваше с беззъбата си уста и само очите му засмени и доволни издайнически проблясваха.
Днес празнуваше. Старият, ръждясал бойлер, дотътрен до „вторични суровини“ му бе осигурил приличната сума от 4 лева и 86 стотинки. “Облака”, който допиваше му струваше 3 лева, но в джоба му оставаха цели лев и 86. Отдавна не правеше сметки и планове, но днес парещите монети в джоба го караха да се замисли. Дали да не си купи десетина истински цигари от кафенето отсреща с дъх на ментол? Или може би една „Морена“ с шоколад и фъстъци? Усещаше как се топи в устата му и се разлива надолу сладка и… Коремът му конвулсивно се сви и затрепери. Откога не беше ял? Не помнеше. Пък и храната го правеше мек и доволен. Гладът беше друго. Каляваше го и изостряше сетивата му. Сетивата му – за какво му бяха нужни те? От кога не бе чувал добра дума освен псувни, ругатни и погледи, изпълнени с погнуса. Досети се. Сетивата му бяха нужни там, пред лъскавите витрини на магазините. Особено харесваше мола на “Опълченска”. С часове стоеше загледан в луксозните стоки. Мереше костюмите, слагаше скъпите часовници. Тълпата го заобикаляше и го гледаше с почуда. Това бяха неговите мигове на величие и триумф, макар и лъжовен, измислен, абсурден до лудост, но негов.
Стана бавно. Изцеди последните капки на миризливата течност и те бавно се спотаиха в космите на пожълтялата му мръсна брада. От години нямаше смисъл и цел в своя ненужен и объркан живот, но сега нещо се събуди в него. Нещо непознато и странно се разливаше в мръсното му измършавяло тяло. И той повлече широкия балтон към познатия мол.
Светлините и блясъкът го обгърнаха. За първи път бе добил смелост да влезе вътре, да докосне червения шнур и лъскавите колчета по края. Зави му се свят. Отмаля. Опря гръб в мраморната колона, за да не падне. И тогава я видя. Прозрачната, правоъгълна кутия облепена с лепенки и до половина пълна с пари. Толкова банкноти на едно място той не беше виждал отдавна. Като хипнотизиран, бавно запристъпва към тях. Опря се на дървената маса и се вторачи в лъскавата плексигласова кутия. Пари, пари – за какво са му? Отдавна беше загубил тръпката и влечението към тях. Струваха му се ненужни и опасни. Тогава видя снимката. Едно усмихнато детско лице. Никога не беше имал деца. Защо се вгледа? Какво го привлече? Може би очите на онова хлапе, което учеше в кварталното училище в „ Надежда“. Късите панталонки с презрамки и засъхналата кръв по коленете. Познати очи. Неговите очи. После прочете и текста. Детето се казваше Божидар Богомилов и страдаше от рак на кръвта. Трябваше спешна трансплантация, за която бяха необходими пари, много пари. Погледна пак снимката с тъмните сияещи очи и кутията с банкноти. Пари, очи, усмивка, живот и смърт. Кой подреждаше всичко това? Кой го режисираше? Кой поставяше етикети с цените на детския живот. Мръсната му кокалеста ръка се плъзна в джоба на балтона. Там стояха онези лев и 86 стотинки – цената на неговото ЩАСТИЕ за следващите дни, а може би месец. Шепата ги събра в едно. Стисна ги здраво в юмрука си. Трябваше да помогне… Да помогне на самия себе си. На спомена за неговото детство, несбъднато и забравено. Монетите глухо издрънчаха в на половина пълната кутия. Мръсната ръка с почернели нокти за миг се разпери върху отвора, като пречупено крило на гарван, вещаещ поличбата за изцеление и тихата молитва за ЧУДО.
Не усети първия удар. Хърбавото тяло отскочи на метър от масата. Главата се удари в полирания гранитогрес и шапката се плъзна до ескалатора. Мръсната, сплъстена коса се разстла и замърси идеално почистения под. Втория охранител бързо се спусна по стълбите. Ритникът се стовари отстрани в гръдния кош. Нещо изхрущя. Той отвори очи, опита се да стане. Вдигна ръце да се предпази или по-скоро като молба за спасение. Кубинката потъна в мръсно сивата брада. Ударът бе толкова силен, че главата се отметна назад, пречупи се и остана неестествено извита. Вдигнатите нагоре ръце рязко се отпуснаха до потръпващото в конвулсии и гърчове тяло. Тънката струя тъмно червена кръв бавно потече и се изви към масата с плексигласовата кутия. Многобройното множество, забързано и самодоволно, гнусливо я прескачаше и дори не погледна към нейния донор.
Останаха да гледат само двете очи, очите на бездомника. Опрощаващи и чисти, като очите на детето от кутията, молещи за помощ и живот.

 

Другите ни разкази

Вашият коментар